Съдържание на
„Положението на работническата класа в Англия“

Положението на работническата класа в Англия

ФРИДРИХ ЕНГЕЛС


Работническото движение

Всеки ще се съгласи с мен - дори и да не бях изтъквал това с толкова много примери, - че английските работници не могат да се чувстват щастливи при това положение, че в тяхното положение един човек или цяла класа не може да мисли, да чувства и да живее човешки. Значи работниците трябва да се стремят да излязат от това оскотяващо положение, да си създадат по-добро, по-човешко положение, а те не могат да направят това, без да се борят против интереса на буржоазията като такава - интерес, състоящ се тъкмо в експлоатацията на работниците. Но буржоазията, защищава своя интерес с всички средства, приложението на които и предоставя нейната собственост и стоящата на нейно разположение държавна власт. Щом работникът поиска да се освободи от сегашното положение на нещата, буржоазията става негов отявлен враг.

Но работникът освен това всеки момент забелязва, че буржоазията го третира като вещ, като своя собственост, и дори вече само затова той се явява враг на буржоазията. Аз изтъкнах по-горе със стотици примери и бих могъл още със стотици други да изтъкна, че при сегашните отношения работникът може да спаси своето човешко достойнство само чрез омразата си към буржоазията и възмущението си от нея. А това, че той може с най-силна страст да протестира срещу тиранията на имотните, се дължи на неговото възпитание или по-скоро на неговата липса на възпитание, както и на значителното количество гореща ирландска кръв, която се е преляла в английската работническа класа.

Английският работник не е вече англичанин в обикновения смисъл, не е вече пресметлив човек на парата като своя имотен съсед; неговите чувства са по-силно развити, вродената му северняшка студенина се уравновесява с необуздаността, сред която страстите му са могли да се развият и да добият власт над него. Разсъдливостта, която толкова много е съдействала за развитието на егоистичната наклонност на английския буржоа, която е превърнала егоизма в негова господстваща страст и е концентрирала цялата сила на чувствата само в една точка - алчността за пари, липсва у работника и затова неговите страсти са силни и неукротими, както у чужденеца. Чертите на английската националност са изчезнали у работника.

Както видяхме, ако на работника не е оставено никакво поприще за проявяване на неговото човешко достойнство, освен протеста срещу цялото му положение в живота, естествено е, че тъкмо в този протест работниците трябва да се покажат най-симпатични, най-благородни и най-човечни. Ние ще видим, че цялата енергия, цялата дейност на работниците се насочва само върху тази точка и че дори всичките им усилия да придобият какво да е общо образование, се намират в пряка връзка с нея. Ние несъмнено ще трябва да съобщим за отделни насилия, дори и бруталности, но винаги трябва да се има предвид, че социалната война в Англия съществува открито и че ако интересът на буржоазията е да води тази война лицемерно, под маската на мир и дори на филантропия, за работника може да бъде полезно само разрушаването на това лицемерие, разкриването на истинските условия; следователно, дори най-насилствените враждебни действия на работниците срещу буржоазията и нейните слуги са само прям, неприкрит израз на онова, което буржоазията крадешком и коварно причинява на работниците.

Възмущението на работниците от буржоазията е започнало скоро след развитието на индустрията и е преминало през различни фази. Тук не е мястото за подробно излагане на историческото значение на тези фази за развитието на английския народ; принуден съм да отложа това за по-късно, а засега ще се огранича само с фактите, доколкото те служат за характеризиране на положението на английския пролетариат.

Първата, най-груба и най-безплодна форма на това възмущение е било престъплението. Работникът живеел в нищета и мизерия и виждал, че други са по-добре от него. Той не проумявал, защо тъкмо той, който все пак е направил повече за обществото, отколкото богатият мързеливец, трябвало да страда при тези условия. Освен това неволята преодоляла и наследения респект към собствеността и той започнал да краде. Ние видяхме как с разширяването на индустрията се увеличила и престъпността, как годишният брой на арестите се намира в постоянно съотношение с броя на преработваните памучни бали.

Но работниците скоро разбрали, че това нищо не помага. Чрез своята кражба престъпниците можели само поотделно, само като индивиди да протестират срещу съществуващия обществен строй; цялата власт на обществото се стоварвала поотделно върху всекиго и го смачквала с гигантско надмощие. Освен това, кражбата била най-некултурната, най-несъзнателната форма на протест и тъкмо затова тя никога не е бивала общ израз на общественото мнение на работниците, макар те тайно да я одобрявали. Работническата класа като такава най-напред въстанала срещу буржоазията, когато със сила се противопоставила на въвеждането на машините, както станало още в началото на индустриалния преврат. Първите изобретатели, Аркрайт и др. вече били преследвани по този начин и машините им - разрушавани; по-късно станали маса бунтове против машините, при които се случило почти точно същото, както при безредиците на щампованите в Бохемия през юни 1844 г.; фабриките били съборени, а машините - разрушени.

И този вид протест бил само поединичен, изолиран в известни местности, и се насочвал срещу една-единствена страна на съвременните отношения. Ако целта на момента бивала постигана, обществената власт с пълна ярост се нахвърляла отново върху беззащитните злосторници и ги наказвала, колкото си искала; а в това време машините въпреки всичко се въвеждали. Трябвало да се намери нова форма на протест.

За това спомогнал законът, който бил издаден от стария, нереформиран, олигархо-тористки парламент - закон, който по-късно, когато със законопроекта за реформата бил узаконен антагонизмът между буржоазията и пролетариата, а буржоазията била издигната в господстваща класа - никога вече не би минал през камарата на общините. Този закон бил прокаран в 1824 г. и отменил всички закони, чрез които досега били забранявани сдружаванията между работници в интерес на работниците. Работниците получили право на свободно сдружаване, което дотогава принадлежало само на аристокрацията и на буржоазията. Наистина и дотогава винаги съществували тайни сдружения между работниците, но те никога не могли да доведат до големи резултати. В Шотландия между другото, както разказва Саймънс („Занаятите и занаятчиите“, стр. 137 и следва.), още в 1812 г. тъкачите в Глазгоу обявили обща стачка, която била подготвена от някакво тайно сдружение. Тя се повторила в 1822 г. При този случай върху лицата на двама работници, които не искали да се присъединят към сдружението и вследствие на това били обявени от членовете на сдружението за предатели на своята класа - била излята сярна киселина, от която те загубили зрението си. Също така и в 1818 г. сдружението на шотландските минни работници било достатъчно силно, за да може да проведе обща стачка. Тези сдружения задължавали членовете си да полагат клетва за вярност и за запазване на тайна, имали списъци на членовете си, каси, счетоводство и местни клонове. Но скритостта, с която било вършено всичко, спъвала тяхното развитие. И, напротив, когато в 1824 г. работниците получили правото на свободно сдружаване, тези сдружения много скоро се разпространили в цяла Англия и станали много силни. Във всички клонове на труда се образували такива сдружения (trades-unions) с неприкритото намерение да закрилят отделния работник от тиранията и бездушното отношение на буржоазията. Целите им били: да определят заплатата и колективно като сила да преговарят с работодателите, да регулират заплатата според печалбата на работодателя, когато настане удобно време да я повишават и да я запазват равна навсякъде, във всеки отделен занаят; затова те обикновено преговаряли с капиталистите за такава таблица на работните заплати, която да се спазва от всички, и предупреждавали всеки отделен капиталист, който отказвал да се присъедини към тази таблица, че ще обявят стачка; освен това, чрез ограничаване на приемането на чираци да се поддържа винаги оживено търсене на работници и чрез това работната заплата да се държи на известна висота; да се работи колкото е възможно против непрякото и подло намаляване на заплатата от страна на фабрикантите чрез въвеждането на нови машини и инструменти и пр.; и, най-после, да се подкрепят с парични, средства безработни работници. Това става или направо от касата на сдружението, или чрез една карта, върху която е отбелязано всичко необходимо за удостоверяване на самоличността на работника и с която работникът, подпомогнат от своите другари по професия, странства от едно място на друго, получава сведения къде ще има сгоден случай да получи работа. Това странстване работниците наричат the tramp, а така странстващия - tramper. За постигане на тези цели се назначават председател и секретар със заплата - тъй като трябва да се очаква, че никой фабрикант няма да даде работа на такива хора - и един комитет, който да събира седмичните членски вноски и да следи те да бъдат използвани за целите на сдружението. Когато било възможно и когато се оказвало изгодно, тези сдружения по занаят от отделни окръзи се обединявали също в едно федеративно сдружение и в определени срокове свиквали събрания от делегати. В някои отделни случаи били правени опити да се обединят от цяла Англия работниците от една и съща професия в едно голямо сдружение, а няколко пъти - най-напред в 1830 г. - да се създаде обединено работническо сдружение в цяла Англия, с отделна организация в него за всяка професия. Но тези сдружения никога не се задържали за дълго, рядко се осъществявали дори само за момента, тъй като само един необикновен общ подем е в състояние да създаде такива сдружения и да ги направи дейни.

Средствата, които тези сдружения обикновено прилагат за постигане на целите си, са следните. Ако някой отделен майстор или няколко майстори откажат да плащат определената от сдружението работна заплата, изпраща им се една депутация или им се подава петиция (както се вижда, работниците умеят да се съобразяват с властта на абсолютния господар-фабрикант в неговата малка държава). Ако това не помогне, сдружението издава заповед да се спре работата и всички работници отиват у дома си. Тази стачка (turn-out или strike) е или частична, когато един или няколко работодатели отказват да регулират заплатите според предложенията на сдружението, или обща, когато всички работодатели от един и същ клон на труда отказват да сторят това. Дотук се простират законните средства на сдружението - законни само ако стачката е обявена след предварително предупреждение, което става невинаги. Но тези законни средства са наистина твърде слаби, щом все още има работници, които се намират извън сдружението или могат да се отделят от него заради временни облаги, предложени от фабрикантите. Особено при частични стачки фабрикантът лесно може да събере работници измежду тези крастави овци (наречени knobsticks*90) и с това да осуети усилията на обединените работници. Тези knobstitks биват в такъв случай заплашвани от членовете на сдружението, ругани, бити, тъй или иначе малтретирани, накратко - сплашвани по всякакъв начин. Тогава те подават жалби в съда, а тъй като благоговеещата пред закона буржоазия и досега още държи властта в своите ръце, първият противозаконен акт, първата съдебна жалба против членовете на сдружението почти всякога сломяват силата на това сдружение.

Историята на тези сдружения е дълга редица от поражения на работниците, прекъсвана от малко отделни победи. Естествено е. че всички тези усилия на сдруженията не могат да изменят икономическия закон, че работната заплата се определя от съотношението на търсенето и предлагането на трудовия пазар. Поради това тези сдружения са безсилни срещу всички важни причини, които влияят върху това съотношение; през време на търговска криза: сдруженията са принудени сами да намалят заплатата или напълно да се разтурят, а при значително засилване на търсенето на труд те не могат да повишат заплатата повече, отколкото това би станало и бездруго от само себе си чрез конкуренцията на капиталистите. Но върху по-малки, единично действащи причини, те наистина могат да влияят. Ако фабрикантът не очакваше концентриран, масов отпор от страна на работниците, той постепенно щеше все повече и повече да подбива заплатата заради своята печалба: борбата на конкуренцията, която той трябва да издържи срещу другите фабриканти, дори би го принудила към това и работната заплата скоро би спаднала до своя минимум. Но тази конкуренция между самите фабриканти при нормални условия наистина може да бъде възпрепятствана от съпротивлението на работниците. Всеки фабрикант знае, че последицата от такова намаление на заплатата, което не е оправдано от обстоятелства, на които са подчинени и конкурентите му, означава стачка, която би му нанесла сигурна вреда, защото капиталът му - за времетраенето на тази стачка - би стоял в бездействие, машините му биха ръждясали. Наистина в такъв случай е още твърде несигурно дали той ще може да прокара това свое намаление на работната заплата и е уверен, че щом то му се удаде, конкурентите му ще го последват, ще подбият цените на произвеждания от тях фабрикат и с това пак ще му отнемат печалбата от това намаление. Ако след кризата работната заплата би се повишила и без съдействието на сдруженията, под тяхното влияние това увеличение настъпва по-бързо; фабрикантът наистина има интерес да не повишава заплатата, докато към това не го принуди конкуренцията на колегите му фабриканти; в това време, когато пазарът се подобрява, самите работници искат по-висока заплата и често могат при такива обстоятелства, поради по-малък избор на работници, да принудят фабриканта да повиши заплатата им, като обявят стачка. Но както казахме, срещу по-важни причини, които изменят условията на трудовия пазар, сдруженията са безсилни. В такива случаи гладът постепенно кара работниците при всякакви условия да постъпват пак на работа, а щом веднъж постъпят наново макар няколко работника, силата на сдружението е сломена, защото тези малцина knobsticks при намиращите се още ма пазара запаси от стоки дават на буржоазията възможност да премахне най-лошите последици от смущението в производството. Фондовете на сдружението скоро се изчерпват поради многочислеността на членовете, които се нуждаят от подпомагане; кредитът, който дават бакалите срещу високи лихви, с течение на времето бива отказван и нуждата принуждава работниците да се връщат под ярема на буржоазията. Но тъй като фабрикантите в свой собствен интерес - разбира се, това е станало техен интерес само поради съпротивлението на работниците - трябва да избягват всякакви ненужни намаления на заплатата, докато работниците при всяко такова понижаване на работната заплата, макар и причинено от състоянието на пазара, чувстват известно влошаване на положението си, срещу което те се бранят, доколкото им е възможно - повечето стачки именно затова завършват във вреда на работниците. Някой ще запита, но защо пък работниците обявяват стачка в такива случаи, при които безполезността на тази мярка е все пак очевидна? Чието и просто, защото те трябва да протестират срещу намаляването на работната заплата, а дори и срещу необходимостта от това намаляване, защото са длъжни да заявят, че като хора те не могат да се нагаждат според условията, а условията трябва да се нагаждат според тях - според хората; защото тяхното мълчание би било примиряване с тези условия, признаване на правото на буржоазията да експлоатира работниците през време на благоприятни търговски периоди, а в неблагоприятни времена да ги оставя да умират от глад. Работниците трябва да протестират срещу това, докато още не са загубили всякакво човешко достойнство; но че те протестират по тоя, а не по друг начин, произлиза от това, че те са англичани, практични хора, които изразяват своя протест с действие, а не си лягат да спят спокойно, както германските теоретици, щом като протестът им бъде надлежно протоколиран и поставен ad acta*91, за да спи там тъй спокойно, както спят самите протестиращи. Напротив, действителният протест на англичанина има свой резултат: той задържа в известни граници алчността на буржоазията за пари и поддържа жив протеста на работниците срещу общественото и политическо всемогъщество на имотната класа, а същевременно наистина ги заставя да признаят, че е нужно нещо повече от работнически сдружения и стачки, за да се сломи господството на буржоазията. Но онова, което е истински важно в тези сдружения и в предизвиканите от тях стачки е обстоятелството, че те са първият опит на работниците да унищожат конкуренцията. Те предпоставят разбирането, че господството на буржоазията почива само върху конкуренцията помежду работниците, т. е. върху разединението на пролетариата, върху противопоставянето на отделните работници едни срещу други. И тъкмо защото те, макар и само едностранчиво, само ограничено, се насочват срещу конкуренцията, срещу жизнения нерв на съвременния социален строй, тъкмо затова те са толкова много опасни за този социален строй. Работникът не може да атакува буржоазията - а заедно с нея и целия съществуващ обществен строй - на по-уязвимо място от това. Когато се прекрати конкуренцията между самите работници, когато всички работници вземат решение повече да не допускат да бъдат експлоатирани от буржоазията, ще настъпи край на царството на собствеността. Наистина само затова работната заплата зависи именно от съотношението на търсенето и предлагането, от случайното състояние на трудовия пазар, защото работниците досега са се помирявали с положението си да бъдат третирани като вещ, която може да бъде купувана и продавана. Когато работниците решат да не допускат повече да бъдат купувани и продавани, когато при установяването на стойността на труда те се явят не като вещи, а като хора, които освен работната си сила имат и: воля, тогава ще бъде свършено с цялата съвременна политическа икономия и със законите за работната заплата. Несъмнено, че с течение на времето законите за работната заплата пак биха добили значение, ако работниците се задоволят само с премахването на конкуренцията помежду си; но те не могат да сторят това, да спрат дотук, без да се откажат от цялото си досегашно движение, без да възстановят самата тази конкуренция помежду си, т. е. те изобщо не могат да сторят това. Необходимостта ги принуждава да унищожат не само една част от конкуренцията, но изобщо конкуренцията, и те ще направят това. Още отсега работниците всеки ден все повече разбират какво им носи конкуренцията, те по-добре разбират, отколкото буржоата, че и конкуренцията между имотните, причинявайки търговските кризи, потиска и работника и че и тя трябва да бъде премахната. Те скоро ще проумеят как трябва да направят това.

Че тези сдружения допринасят твърде много за подхранване на омразата и озлоблението на работниците срещу имотната класа - не е нужно тепърва сега да бъде доказано. На това се дължи, че във времена на необикновено вълнение от тези сдружения - с или без знанието на ръководните членове - изхождат отделни действия, които могат да се обяснят само с омраза, доведена до отчаяние, само с необуздана, преминаваща всякакви граници страст. От този род са и споменатите по-горе случаи на заливане със сярна киселина, както и редица други, от които искам да разкажа няколко. В 1831 г. през време на силни вълнения сред работниците бил застрелян една вечер младият Аштън, фабрикант в Хайд при Манчестър, когато преминавал през полето, и не била открита никаква следа от убиеца. Няма съмнение, че това било дела на отмъщение отстрана на работниците. - Палежи и опити за предизвикване на експлозии са много чести. В петък на 29 септември 1843 г. бил направен опит да се вдигне във въздуха работилницата на фабриканта на триони Пейджин на Хоуард стрийт в Шефилд. Средство за това била една желязна, напълнена с барут и приклинена тръба. Щетите били значителни. На следния ден, 30 септември, бил направен подобен опит и във фабриката за ножове и пили на Ибетсън, в Шейлс Мур при Шефилд. Г-н Ибетсън си навлякъл омразата на работниците чрез дейно участие в буржоазните организации, чрез ниски работни заплати, ангажиране изключително на knobsticks и спекулация със законите за бедните в своя полза (като през време на кризата от 1842 г. принуждавал работниците да се съгласят на ниска работна заплата, посочвайки на администрацията на бедните всички ония, които отказвали, и представяйки ги за хора, които можели, но не искали да получат работа, и затова не заслужавали подпомагане). Експлозията причинила доста загуби и всички работници, които отишли да видят разрушенията, съжалявали само, „че цялата фабрика не била хвърлена във въздуха“. - В петък, на 6 октомври 1843 г., опитът за подпалване на фабриката на Ейнсуорт и Кромптън в Болтън не причинил никакви загуби; той бил третият или четвъртият опит за твърде кратко време в същата фабрика. - В заседанието на градския съвет в Шефилд в сряда, на 10 януари 1844 г., полицейският комисар показал една нарочно направена за експлозия машина от чугун, която, напълнена с четири фунта барут и снабдена със запален, но в последствие изгаснал фитил, била намерена във фабриката на г-н Китчен, на Ирл стрийт в Шефилд. - В неделя, на 20 януари 1844 г., в дъскорезницата на Бентли и Уайт в Бъри, в Ланкашайр, станала експлозия, която била предизвикана от хвърлени вътре пакети с барут и причинила значителни щети. - В четвъртък, на 1 февруари 1844 г., работилницата за колела Сохо в Шефилд била подпалена и станала жертва на пламъците. - Това са шест такива случая в четири месеца и те всички били предизвикани само от озлоблението на работниците срещу работодателите. Не е нужно да казвам какъв трябва да е този социален строй, при който са възможни такива неща. Тези факти са достатъчно доказателство за това, че в Англия, дори и в такива благоприятни търговски периоди, както към края на 1843 г., социалната война е обявена и тя открито се води. И при все това английската буржоазия все още не се опомня! Но най-красноречиво говори процесът срещу така наречените тъги*92 в Глазгоу, който бил разгледан на съдебните заседания в този град от 3 до 11 януари 1838 г. От разискванията в съда станало известно, че сдружението на памукопредачите, което съществувало тук от 1816 г., имало рядка организация и сила. Членовете му се задължавали чрез клетва да се подчиняват на решенията на мнозинството и през време на всяка стачка действал таен комитет, който бил неизвестен на голямата маса от членовете на сдружението и неограничено можел да се разпорежда с всички негови пари. Комитетът определял премии за главите на knobsticks и на омразните фабриканти, както и за палежи на фабриките. По тоя начин била подпалена една фабрика, в която с предене били заети работнички стачкоизменнички вместо мъже; една жена - г-жа Мак-Фърсън, майка на едно от тези момичета, била убита, а двамата убийци били изпратени за сметка на сдружението в Америка. - Още в 1820 г. някой стрелял по един knobsticks на име Мак-Куори, ранил го и получил от сдружението петнадесет лири стерлинги. По-късно някой пак стрелял по някой си Грахам и получил 20 лири, но бил открит и изпратен за цял живот на заточение. Накрая, през май 1837 г., вследствие на една стачка във фабриките в Отбянк и Майл-Енд станали безредици, при които били изтезавани около една дузина knobsticks, през юли същата година безредиците все още продължавали и един knobsticks, някой си Смит, бил така малтретиран, че умрял. Тогава комитетът бил арестуван, започнало следствие. В резултат на това следствие председателят и главните членове на комитета били намерени за виновни в участие в незаконни сдружения, в изтезаване ма knobsticks и подпалване на фабриката на Джеймс и Франсис Ууд и изпратени на заточение за 7 години. Какво ще кажат за тази история нашите добри немци?*93

Имотната класа и особено нейната индустриална част, която влиза в непосредствен допир с работниците, се нахвърля с най-голяма ярост срещу тези сдружения и непрекъснато се мъчи да докаже на работниците безполезността на същите с такива доводи, които от гледището на буржоазната политическа икономия са напълно верни, но които тъкмо затова са отчасти погрешни и съвсем не могат да повлияят на ума на работника. Вече самото усърдие на буржоазията показва, че тя не е незаинтересована в тази работа и независимо от непосредствената загуба от една стачка, тук положението на нещата е такова, че онова, което отива в джобовете на фабриканта, по неизбежност трябва да излезе от джобовете на работника. Дори работниците и да не знаеха така добре, че сдруженията поне донякъде обуздават стремежа на техните конкуриращи помежду си работодатели да намаляват заплатите им, те не биха се отказали от сдруженията вече само за да увредят на своите противници - фабрикантите. През време на война загубата за едната страна е печалба за другата, а тъй като работниците се намират в положение на война с фабрикантите, те вършат съвсем същото, което вършат и могъщите монарси, когато едни други се хващат за гушата. - От всички други буржоа най-разяреният враг на всички работнически сдружения е пак нашият приятел д-р Юр. Той кипи от негодувание против „тайните съдилища“ на памукопредачите, най-мощната работническа организация - съдилища, които заявяват, че могат да парализират всеки непослушен фабрикант „и по тоя начин могат да опропастят човека, който години наред им е давал препитание“. Юр говори за времето, „когато изобретателната глава и животворящото сърце на индустрията били държани в робство от немирните долни членове“ - но жалко, о, новопоявил се Менений Агрипа[113], че английските работници не се поддават така лесно на усмиряване чрез твоята басня, както римските плебеи! - и накрая разказва следната мила история: веднъж преданите на мюлжинетната машина до непоносимост злоупотребили със силите си. Високата заплата, вместо да доведе до благодарствено чувство спрямо фабриканта и до умствено развитие (разбира се, в безвредни, дори полезни за буржоазията науки), в много случай пораждала гордост и набавяла пари за поддържане на упорития дух в стачките, които една след друга съвсем произволно сполетявали известен брой фабриканти. През време на един злополучен смут от този род в Хайд, Дъкинфилд и околните местности фабрикантите от областта, загрижени да не бъдат изтласкани от пазара от французите, белгийците и американците, се обърнали към машиностроителния завод на Шарп, Робертс и К° с молба изобретателският талант на господин Шарп да се насочи към конструирането на една автоматична мюлжинетна машина, за да се „спаси производството от горчивото робство и заплашващото го разоряване“.

„За няколко месеца била изработена една машина, която на вид обладавала способността за мислене, чувството и такта на опитния работник. По този начин железният човек - както работниците нарекли тази машина - излязъл от ръцете на съвременния Прометей по повеля на Минерва. Това било създание, предназначено да възстанови порядък сред индустриалните класи и; да обезпечи на англичаните господството в индустрията. Известието за тоя нов Херкулесов подвиг всяло ужас в работническите сдружения и преди това чудно създание да напусне, така да се каже, своята люлка, то вече задушило хидрата на анархията.“

По тоя начин Юр по-нататък доказва, че изобретяването на машината, с която се отпечатват едновременно четири и пет цвята, била последица от безредиците сред щамповачите на басма, че упорствата на работниците, които оправят тъкачните основи в машинните тъкачници, предизвикали създаването на нова усъвършенствана машина за оправяне на основи, и изброява още други подобни случаи.*94 Същият Юр се мъчи малко преди това в много страници подред да доказва, че въвеждането на машините било изгодно за работниците! Впрочем Юр не е единственият; във фабричния доклад фабрикантът Ашуорт и някои други не пропускат случай да дадат воля на яда си от тези сдружения. Тези мъдри буржоа правят точно както някои правителства и всички движения, които те не могат да разберат, отдават на влиянието на злонамерени агитатори, злоумишлени хора, демагози, алармаджии и младежи; те твърдят, че в тази агитация били заинтересовани платените агенти на тези сдружения, защото живеели от нея; като че ли не е самата буржоазия, която прави необходимо това плащане, не искайки да дава работа на такива хора!

Невероятно честото повтаряне на тези стачки най-добре доказва колко далеч е отишла социалната война в Англия. Не минава нито седмица, нито почти дори и ден, да не стане тук-таме някоя стачка - ту поради намаление на заплатата, ту поради отказване тя да бъде увеличена, ту поради вземане на работа на knobsticks, ту поради отказване да се премахнат злоупотребите или лошите уредби, ту поради въвеждане на нови машини, ту поради стотици други причини. Наистина тези стачки са само авангардни схватки, но понякога и по-значителни боеве; те не решават нищо, но са най-сигурното доказателство, че решителното сражение между пролетариата и буржоазията наближава. Тези стачки са военната школа на работниците, в която те се подготвят за великата борба, която вече не може да бъде избягната; те са прокламациите на отделните отряди на работническата класа за тяхното присъединяване към великото работническо движение. И ако сравним една годишнина от „Northern Star“, единственият вестник, който съобщава за всички движения на пролетариата, ще установим, че всички работници от градовете и от селските индустриални окръзи са се обединили в сдружения и от време на време с общи стачки са протестирали против господството на буржоазията. А като военна школа стачките дават ненадминат резултат. В тях се развива своеобразната храброст на англичанина. На континента се говори, че англичаните и особено работниците били страхливи, не можели да правят революция, защото не са като французите да дигат всеки момент бунтове, защото като че ли спокойно се помиряват с буржоазния режим. Това е съвършено невярно. Английските работници по смелост не отстъпват на никоя нация, те също така са неспокойни като французите, но се борят другояче. Французите, които по природа са напълно политични, се борят и против социалните злини по политически път; англичаните, според които политиката съществува само заради интереса, заради буржоазното общество, се борят не срещу правителството, а направо срещу буржоазията, и тази борба засега може да се води с успех само по мирен начин. Застоят в промишлеността и следващата го мизерия предизвикали в Лион през 1834 г. бунта в името на републиката, а през 1842 г. в Манчестър - общата стачка за народна харта и висока работна заплата. Но че за една стачка е нужна също смелост, и то значителна, дори често и много по-голяма смелост, много по-смела, по-твърда решителност, отколкото за един бунт - това се разбира от само себе си. Наистина за работника, който от опит познава мизерията, не е дребна работа да върви към нея с жена и деца, да понася месеци наред глада и неволята и да остава твърд и непоколебим. Какво е смъртта, какво са галериите, които очакват френския революционер, в сравнение с бавната гладна смърт, в сравнение с ужаса всеки ден да гледаш умиращото си от глад семейство, в сравнение с увереността в бъдещото отмъщение на буржоазията, което английският работник предпочита пред подчинението на ярема на имотната класа? По-долу ще видим един пример от тази упорита, непреодолима смелост на английския работник, който отстъпва пред силата едва тогава, когато всякаква съпротива би била безцелна и безсмислена. И тъкмо в тази спокойна издръжливост, в тази непоколебима решителност, която всеки ден трябва да издържа стотици изпитания - тъкмо в това английският работник развива оная страна на своя характер, която най-много вдъхва уважение. Хора, които понасят толкова много, за да сломят съпротивата на един-единствен буржоа, ще бъдат в състояние също да сломят мощта на цялата буржоазия. Но независимо от това английският работник доста често е проявявал смелост. Че стачката от 1842 г. нямала по-нататъшни последици, се дължи на това, че работниците отчасти били вкарани в нея от буржоазията, отчасти и самите те не били нито на ясно, нито солидарни по отношение на своята цел. Но пък иначе там, където се касаело за определени социални цели, те достатъчно често показвали своята смелост. Да не говорим за уелското въстание от 1839 г., през време на моето пребивание в Манчестър (през май 1843 г.) там стана истинско сражение. Една тухларна фабрика (Полинг и Хенфри) беше именно увеличила формата на тухлите, без да повиши заплатата, и естествено продаваше уголемените тухли на по-висока цена. Работниците, на които била отказвана по-голяма заплата, напуснали фирмата и сдружението на тухларите обявило бойкот на фирмата. Обаче на последната с голяма мъка се отдало да си набави работници от околността и измежду knobsticks. Първоначално сдружението се опитало да ги заплаши. За охрана на двора фирмата поставила дванадесет души - всички бивши войници и полицейски служители - и ги въоръжила с пушки. Когато и заплахата не помогнала, една вечер в десет часа група тухлари приближила във войнишки строй с авангард, въоръжен с пушки, и нападнала двора на фабриката, който се намира на едва четиристотин крачки далеч от пехотинската казарма.*95 Те нахълтали вътре и щом забелязали пазачите, стреляли по тях, изпогазили наредените мокри тухли, съборили натрупаните редици от вече изсушени тухли, разрушили всичко, което им се изпречило на пътя, и нахълтали в една сграда, където разтрошили мебелите и малтретирали жената на живеещия там надзирател. Между това пазачите се разположили зад един плет, откъдето сигурно и безпрепятствено можели да стрелят; нахълталите стояли пред горящата тухларска пещ, която така ясно ги осветлявала, че всеки куршум на противниците им ги улучвал, докато от тяхна страна всеки изстрел отивал напразно. Но стрелбата продължила повече от половин час, докато мунициите били изстреляни и целта на нападението - разрушаването на всички разрушими предмети във фабриката - постигната. Тогава пристигнала войска и тухларите се оттеглили към Еклс (три мили от Манчестър). Малко преди Еклс те се събрали на проверка, при което всеки бил повикан по номера си в поделението, след което се разпръснали, разбира се, само за да паднат още по-сигурно в ръцете на приближаващата от всички страни полиция. Броят на ранените трябва да е бил твърде значителен, но известен станал само броят на ония, които след това били заловени. Един от тях бил ранен с три куршума: в бедрото, прасеца и рамото, и се влачил с тях повече от четири мили. - Наистина тези хора доказали, че имат и революционна смелост и не се боят от градушката куршуми; но ако невъоръжена маса, която дори и сама не знае какво собствено иска, може - обкръжена в пазарен площад - да бъде обуздана от няколко заемащи входовете драгуни и полицейски служители, както е станало в 1842 г., това съвсем не означава липса на смелост; тази маса не би предприела нищо, дори ако служителите на държавната, т. е. на буржоазната власт, не биха били там. Там, където народът имал пред очи определена цел, той е показвал достатъчен кураж, например при нападението на фабриката на Бърли, която по-късно е трябвало да бъде защитена чрез докарване на артилерия.

Да кажем по този случай няколко думи за светото съблюдаване ма закона в Англия. Несъмнено, че за буржоата законът е свят, защото той е негово собствено дело, издаден с негово съгласие и в негова защита и полза. Той знае, че ако някой отделен закон се окаже вреден за него, все пак законодателството изцяло покровителства неговите интереси. Той преди всичко знае, че светостта на закона, неприкосновеността на реда, установен веднъж от активното изявление на волята на една част от обществото и от пасивното - на другата част, е най-силната опора на неговото социално положение. Английският буржоа смята закона за свят, защото както в него, така и в своя бог той намира сам себе си. Затова и палката на полицейския служител, която всъщност е негова собствена палка, има такава чудно успокояваща сила за него. Но за работника това далеч не е така. Работникът твърде добре знае и твърде често е изпитал от опит, че за него законът е камшик, приготвен от буржоата, и затова той се обръща към закона само когато е принуден. Смешно е да се твърди, че английският работник се страхува от полицията, когато в Манчестър всяка седмица полицаи ядат бой, а миналата година дори веднъж е бил направен опит да се вземе с щурм един полицейски участък, защитен с железни врати и тежки капаци на прозорците. Силата на полицията във време на стачката през 1842 г. се дължала, както казахме, само на нерешителността на самите работници.

Тъй като сега работниците не зачитат закона, а само му се подчиняват и когато нямат силата да го изменят, най-естественото нещо е да искат да внасят поне предложения за неговото изменение, да поставят пролетарски закон на мястото на буржоазния закон. Този предложен от пролетариата закон е народната харта (people’s charter), документ, който по форма е чисто политически и изисква реорганизирането на камарата на общините върху демократическа основа. Чартизмът е концентрирана форма на опозицията срещу буржоазията. В дейността на сдруженията и в стачките опозицията винаги оставала единична; отделни работници или работнически групи са се борели против отделни буржоа; ако борбата понякога е вземала общ характер, това най-често е ставало независимо от намерението на работниците; а ако то е ставало преднамерено, в основата на това намерение лежал чартизмът. Но чартизмът обхваща цялата работническа класа, която въстава против буржоазията и преди всичко напада нейната политическа власт, тази законна стена, с която тя се е обградила. Чартизмът е произлязъл от демократическата партия, която се развила през 80-те години на XVIII век едновременно с пролетариата и в рамките на самия пролетариат. През време на френската революция тя се усилила, а след мира се появила като „радикална" партия. Тогава главният ѝ център бил в Бирмингам и Манчестър, а по-рано в Лондон. Чрез обединението си с либералната буржоазия тя изтръгнала от олигарсите на стария парламент закона за реформата и оттогава все повече и повече укрепвала като работническа партия в противовес на буржоазията. В 1835 г. един комитет на общото лондонско работническо сдружение (Working Men's Association), начело с Уилям Ловет, набелязал проекта на народната харта, чиито „шест точки“ са следните: 1) общо избирателно право за всеки пълнолетен мъж, който притежава здрав разсъдък и не е уличен в престъпление; 2) ежегодно преизбиране на парламента; 3) възнаграждение за членовете на парламента, за да могат и незаможни хора да приемат да бъдат избирани; 4) избори чрез тайно гласуване, за да се избягнат подкупвания и заплашвания от страна на буржоазията; 5) равни избирателни райони, за да се осигури равномерно представителство, и 6) премахване на и без това чисто формалния поземлен ценз от 300 лири стерлинги, така че всеки избирател да бъде и избираем. - Тези шест точки, които всички се отнасят до устройството на камарата на общините, колкото и да изглеждат невинни, са все пак достатъчни, за да сринат английската конституция заедно с кралицата и с камарата на лордовете. Така наречените монархически и аристократически елементи в конституцията могат да бъдат запазени само защото буржоазията има интерес от тяхното призрачно съществувание; и двата имат само привидно съществувание. Но когато камарата на общините ще има зад себе си цялото обществено мнение, когато тя ще изразява волята не вече само на буржоазията, а и на цялата нация, тогава тя така напълно ще завладее цялата власт, че монархът и аристокрацията ще изгубят и последните следи от своя ореол на светост. Английският работник не почита нито лордовете, нито кралицата, докато буржоазията не дотам зачита мнението им, но благоговее пред техните личности; Английският чартист е в политическо отношение републиканец, макар че никога или пък рядко произнася тази дума. Той наистина симпатизира на републиканските партии от всички страни, но по-охотно се нарича демократ. Но той е нещо повече от републиканец; неговата демократичност не е само политическа.

От самото си възникване в 1835 г. чартизмът наистина бил движение главно сред работниците, но той тогава не бил още рязко отделен от радикалната дребна буржоазия. Радикализмът на работниците вървял ръка за ръка с радикализма на буржоазията; хартата била лозунг и за двете страни; те всяка година устройвали заедно своите „национални конвента“, сякаш че били една и съща партия. Вследствие на разочарованието от резултатите на закона за реформата и поради лошите търговски години 1837/1839 дребната буржоазия тъкмо тогава била настроена твърде войнствено и кръвожадно и следствие на това силната чартистка агитация и допадала твърде много. Никой в Германия няма представа за силата на тази агитация. Народът бил призоваван да се въоръжава, а често дори и направо да въстава; изготвяли се пики, както по-рано във времето на Френската революция. В 1838 г. се подвизавал между другите и някой си Стифенс - методистки духовник, който казвал на насъбралия се народ от Манчестър:

„Вие няма защо да се боите от силата на правителството, от войниците, щиковете и топовете, които са на разположение на вашите потисници; вие имате средство, което е много по-мощно от всичко това - оръжие, срещу което нито с щикове, нито с топове може да се направи нещо; дори и едно десетгодишно дете може да овладее това оръжие. Вие трябва само да вземете няколко кибритени клечици и връзка слама, напоена със смола, и тогава бих искал да видя какво ще постигнат правителството и неговите стотици хиляди войници против това единствено оръжие, стига само то да бъде смело употребено.“*96

Но в същото време тогава се показал вече своеобразният, социалният характер на чартизма на работниците. Същият този Стифенс казал на едно събрание от 200 000 души на Керсол Мур, поменатата вече от нас „Свещена планина“ на Манчестър:

„Чартизмът, приятели мои, не е политически въпрос, при който е важно да получите избирателно право и пр., но чартизмът е въпрос на вилица и нож; хартата - това значи добро жилище, добро хранене и пиене, добра заплата и къс работен ден.“

По този начин вече по онова време движението против новия закон за бедните и за закона за десетчасовия работен ден били в най-тясна връзка с чартизма. На всички митинги от тази епоха участвал торият Остлер и покрай приетата в Бирмингам национална петиция за народната харта били приети стотици, петиции за подобрение на социалното положение на работниците; в 1839 г. агитацията продължавала да се води все тъй оживено и когато в края на годината тя започнала малко да отслабва, Бъси, Тейлър и Фрост побързали да предизвикат избухването на едно въстание едновременно в северна Англия, в Йоркшайр и в Уелс. Фрост бил принуден да започне въстанието преждевременно, тъй като плановете му били предателски разкрити и поради това починът му не сполучил: организаторите на въстанието на север доста рано узнали за злополучния изход на опита на Фрост и могли да се откажат навреме. Два месеца по-късно, през януари 1840 г., в Йоркшайр избухнали няколко така наречени полицейски бунтове (spy-outbreaks)[114], например в Шефилд и Брадфорд, и вълнението постепенно отслабнало. Междувременно буржоазията се впуснала в по-практични, по-изгодни за нея проекти, особено в борба с житните закони; сдружението против житните закони било образувано в Манчестър и резултатът от него бил отслабването на връзката между радикалната буржоазия и пролетариата. Работниците скоро разбрали, че премахването на житните закони малко щяло да ги ползва, докато за буржоазията то наистина щяло да е много изгодно и поради това те не могли да бъдат спечелени за този проект. Настъпила кризата от 1842 г. Агитацията пак наново се оживила, както в 1839 г., но този път в нея взела участие и богатата индустриална буржоазия, страдаща много тежко тъкмо от тази криза. Лигата против житните закони - така се наричало сега организираното най-напред от фабрикантите на Манчестър сдружение - получила много радикален, боеви характер. Нейните вестници и агитатори държали неприкрит революционен език, причината за който било това, че от 1841 г. на кормилото на управлението застанала консервативната партия. Както по-рано чартистите, така и сега Лигата почнала да призовава направо към въстание. Работниците, които страдали най-много от кризата, също така не оставали бездейни, както ни показва това националната петиция от тази година със своите 3½ милиона подписа. Накратко, ако и двете радикални партии да се били много отчуждили една от друга, сега те пак се съюзили; на 15 февруари 1842 г. в Манчестър, при съвместно събрание на либерали и чартисти, била съставена една проектопетиция, с която настоятелно се искало както премахване на житните закони, така и въвеждане на хартата, и която на следващия ден била приета от двете партии. Пролетта и лятото преминали при силна агитация и увеличаваща се мизерия. Буржоазията била решена да проведе отменянето на житните закони, като използва кризата и предизвиканите от нея неволя и общо възбуждение. Тъй като този път на кормилото на управлението били торите, тя наполовина била готова даже да се откаже от почвата на законността; тя искала да прави революция, но с помощта на работниците. Работниците трябвало за нея да вадят кестените от огъня и да си изгорят пръстите за благото на буржоазията. От много страни вече наново бил подет лозунгът за „свещения месец“ - за всеобща стачка на работниците, - лозунг, издигнат още през 1839 г. от чартистите; но този път не работниците искали да стачкуват, а фабрикантите искали да затворят фабриките си, да изпратят работниците си по селата, в именията на поземлената аристокрация и с това да принудят торийския парламент и правителството да премахнат митата върху житото. Естествено, че резултатът от това би бил въстание, но буржоазията стояла защитена в дъното на сцената и можела да изчаква успеха, без да се компрометира в случай на неуспех. В края на юли работите започнали да се подобряват; било вече крайно време и за да не би да пропуснат този случай неизползуван, три фирми в Стейлбридж, при повишаваща се конюнктура (сравни търговските доклади от Манчестър и Лийдс, края на юли и началото на август) намалили работните заплати. Дали те са направили това по свой почин или в съгласие с останалите фабриканти, а особено в съгласие с Лигата - не мога да се произнеса. Двете фирми отстъпили, обаче третата, фирмата на Уилям Бейли и братя, останала непоколебима и казала на работниците, които се оплаквали, че ако това не им понасяло, щели да направят може би по-добре, ако си поиграят за известно време. Работниците посрещнали това подигравателно изявление с възгласи на възмущение, напуснали фабриката, преминали в строй през селището и призовали всички работници да стачкуват. След няколко часа спрели всички фабрики и работниците тръгнали в шествие към Мотрам Мур, за да устроят митинг. Това било на 5 август. На 8 август те, на брой 5000 души, потеглили към Аштън и Хайд, спрели работата във всички фабрики и мини и устроили митинги, в които обаче не ставало и дума за отменяне на житните закони, както се надявала буржоазията, а за „справедлива надница за справедлив работен ден (a fair day's wages for a fair day's work). Ha 9 август те потеглили за Манчестър, били допуснати от властите, всички от които били либерали, и спрели там работата във фабриките; на 11 август те дошли в Стокпорт, където им била оказана съпротива, едва когато щурмували приюта за бедни - любимата рожба на буржоазията; същия ден в Болтън започнали всеобща стачка и смутове, на които властите също така не се противопоставили; скоро въстанието се разпространило във всички индустриални райони и всяка работа, с изключение на прибирането на реколтата и на приготовлението на хранителни продукти, била спряна. Но и въстаналите работници останали спокойни. Те били вкарани в това въстание не по своя воля; фабрикантите, с изключение на един-единствен - торият Бърли в Манчестър, - съвсем противно на своя обичай, не се противопоставяли на стачката; всичко това започнало, без работниците да имат определена цел. Ето защо те всички били съгласни тъкмо в това, че не искали да бъдат избивани за благото на своите фабриканти, които изисквали да бъдат отменени житните закони; но иначе някои от тях искали да прокарат народната харта, а други, които смятали това за преждевременно, искали само да бъдат възстановени заплатите от 1840 г. Поради това пропаднало цялото въстание. Ако то от самото начало е било организирано, съзнателно работническо въстание, наистина щяло да бъде проведено; но ония маси, които въпреки желанието си били изхвърлени на улицата от своите работодатели и които нямали никакво определено намерение, не могли да направят нищо. А между това буржоазията, която не помръдвала пръст, за да приложи на дело съюза от 15 февруари, разбрала много скоро, че работниците не искали да допуснат да станат нейни оръдия и че непоследователността, с която тя се отдалечавала от своето „законно“ становище, заплашвала самата нея; затова тя отново се върнала на своята стара почва на законност и застанала на страната на правителството срещу работниците, които самата тя най-напред подбудила, а по-късно принудила към въстание. Тя и нейните верни слуги се записали като специални полицейски агенти - също и германските търговци в Манчестър взели участие в това и съвсем ненужно парадирали из града с дебелите си бастуни и с пури в уста; в Престън тя заповядала да стрелят по народа и по този начин срещу стихийното народно въстание застанала изведнъж не само военната сила на правителството, но и цялата имотна класа. Работниците, които и без това нямали никаква определена цел, се разпръснали постепенно и въстанието протекло без лоши последици. След това буржоазията извършила редица подлости; тя се помъчила да си измие ръцете, изказвайки отвращение от насилническите действия на народа, което не се съгласувало с революционния ѝ език от пролетта, прехвърлила вината за въстанието върху чартистки „подстрекатели“ и т. н., макар тя самата да е направила много повече от последните, за да предизвика въстанието, и с едно безсрамие, което няма равно на себе си, отново заела старото си становище за свето пазене на закона. Чартистите, които почти нищо не били допринесли за това въстание, вършейки същото, което възнамерявала да върши и буржоазията, именно да използват този случай, били изправени пред съда и осъдени, докато буржоазията излязла невредима от всичко това и през време на застоя на производството продавала своите запаси от стоки с печалба.

Резултатът от въстанието бил окончателното отделяне на пролетариата от буржоазията. Чартистите и по-рано съвсем не скривали, не са готови да прокарат хартата си с всякакви средства, дори с революция; буржоазията, която сега изведнъж разбрала опасността за своето положение от всяка насилствена революция, не искала вече и да знае за „физическа сила“, но искала да осъществи целите си само с „морална сила“ - като че ли тя е нещо друго, а не пряката или косвена заплаха за прилагане на физическа сила. Това била само една от спорните точки, която прочее по същество фактически била отстранена чрез по-късното твърдение на чартистите - които все пак заслужават толкова доверие, колкото либералната буржоазия, - че и те не са призовавали към физическа сила. Но втората, най-главната спорна точка, която спомогнала за оформяването на чартизма тъкмо в неговия, чист вид, бил въпросът за житните закони. В отмяната на тези закони била заинтересована радикалната буржоазия, но не и пролетариатът. Поради това досегашната чартистка партия се разцепила на две партии, политическите принципи на които напълно се съгласували на думи, но иначе били съвършено различни и несъвместими. На бирмингамския национален конвент през януари 1843 г. Стърдж, представителят на радикалната буржоазия, предложил да се премахне името на хартата от устава на чартисткия съюз под предлог, че уж това име след въстанието било свързано със спомени за насилнически революционни действия - връзка, която впрочем съществувала вече от години и срещу която г-н Стърдж дотогава не е имал какво да възрази. Работниците не искали да бъде премахнато това име и когато Стърдж пропаднал при гласуването, този станал изведнъж лоялен квакер, излязъл с малцинството от заседателната зала и организирал от радикалната буржоазия някакъв „Съюз за борба за пълно избирателно право“. Тези спомени станали толкова противни за този буржоа, до неотдавна още якобинец, че той дори изменил името общо избирателно право (universal suffrage) със смешното название: пълно избирателно право (complete suffrage)! Работниците му се присмели и продължили спокойно своя път.

От този момент нататък чартизмът станал чисто работническо движение, освободено от всякакви буржоазни елементи. Печатните органи, които били за „пълното“ избирателно право „Weekly Dispatch“, „Weekly Chronicle“, „Examiner“ и др. - постепенно изпаднали в безцветния тон на останалите либерални вестници, защищавали свободата на търговията, нападали закона за десетчасовия работен ден и всички изключително работнически искания и въобще малко проявявали радикализъм. Във всички стълкновения радикалната буржоазия се присъединявала към либералите срещу чартистите и изобщо превърнала в своя главна задача въпроса за житните закони, който за англичанина е въпрос за свободна конкуренция. С това тя попаднала напълно под влиянието на либералната буржоазия и сега играе крайно жалка роля.

Работниците-чартисти, напротив, с удвоено усърдие поели всички борби на пролетариата срещу буржоазията. Свободната конкуренция причинила достатъчно страдания на работниците, за да им стане омразна; нейните привърженици, буржоата, са техни отявлени врагове. От пълната свобода на конкуренцията работникът може да очаква само вреда. Неговите досегашни искания; законът за десетчасовия работен ден, защитата на работника от капиталиста, добрата работна заплата, обезпеченото положение, премахването на новия закон за бедните - всички тези искания, които са най-малко толкова съществени за чартизма, колкото и „шестте точки“, са насочени срещу свободната конкуренция и свободата на търговията. И така, нищо чудно, че - нещо, което цялата английска буржоазия не може да разбере - работниците не искат и да знаят за свободната конкуренция, за свободата на търговията и премахването на житните закони и са най-малко крайно равнодушни спрямо последните, но към техните защитници - крайно озлобени. Тъкмо този въпрос е точката, по която пролетариатът се разделя от буржоазията, чартизмът от радикализма, а буржоазният разсъдък не може дори и да разбере това, защото не може да разбере пролетариата.

Но в това се състои и разликата на чартистката демокрация от всякаква досегашна политическа буржоазна демокрация. По своето същество чартизмът има социален характер. „Шестте точки“, които са всичко за радикалния буржоа и които биха предизвикали най-много още няколко реформи на конституцията, са за пролетариата само средство. „Политическата власт - наше средство, социалното благополучие - наша цел“ - такъв е сега ясно изразеният изборен лозунг на чартистите. „Въпросът за вилицата и ножа“ на пастора Стифенс е бил истина само за част от чартистите от 1838 г.; в 1845 г. той става истина за всички. Няма повече само политици сред чартистите. И ако техният социализъм е още твърде малко оформен, ако досега главното им средство срещу мизерията се състои в парцелирането на поземлената собственост (allotment system), което пък е било вече преодоляно от индустрията (виж увода), ако изобщо повечето им практически предложения (защита на работника и пр.) привидно са от реакционен характер, то, от една страна, вече в самите тези мероприятия се корени необходимостта, щото те или отново да паднат под властта на конкуренцията и да възстановят старото положение, или да причинят премахването на самата конкуренция; а, от друга страна, сегашното неясно положение на чартизма, отцепването му от чисто политическата партия, повелява по-нататък да се развият именно отличителните белези на чартизма, които са обусловени от неговата социална същност. Приближаването му към социализма не може да закъснее, особено когато следващата криза, която трябва да настъпи след сегашното оживено състояние на индустрията и търговията не по-късно от 1847 г.*97, а вероятно още и идната година - криза, която по сила и острота далеч ще надмине всички по-раншни и във връзка с неволята на работниците ще ги тласка да търсят изход все повече със социални, отколкото с политически средства. Работниците ще прокарат своята харта; това е естествено; но дотогава ще им станат ясни още много неща, които могат да прокарат чрез хартата и за които сега имат още твърде смътна представа.

А между това и социалистическата агитация продължава да върви напред. Английският социализъм може да се разглежда тук само дотолкова, доколкото влияе на работническата класа. Английските социалисти искат постепенното въвеждане на общността на имуществата чрез създаване на „колонии“ в страната от 2000 до 3000 души, които да се занимават с индустрия и земеделие, да се ползват с равни права и да получават еднакво образование; английските социалисти искат улесняване на развода и въвеждане на разумно управление с пълна свобода на мненията и премахване на наказанията, които трябва да бъдат заменени с разумно третиране на престъпника. Това са техните практически предложения; теоретическите им принципи тук не ни интересуват. - Родоначалникът на английския социализъм е фабрикантът Оуен; и поради това, докато неговият социализъм фактически стои над противоречието между буржоазия и пролетариат, по своята форма той все пак се отнася с голяма снизходителност към буржоазията и в много отношения несправедливо към пролетариата. Социалистите са съвсем кротки и миролюбиви; колкото и да е лош съществуващият строй, те го признават за оправдан дотолкова, доколкото отхвърлят всякакъв друг начин за неговото изменяне, освен пътя на убеждаване на обществото в това. Но техните принципи същевременно са толкова абстрактни, че в сегашната си форма те никога не биха спечелили това обществено мнение. При това те непрекъснато се оплакват от деморализацията на низшите класи, не виждат прогресивния елемент в това разлагане на обществения порядък и не вземат под внимание това, че деморализацията вследствие лицемерието и преследването само на частния интерес е далеч по-лоша у имотните класи. Те не признават историческо развитие и поради това искат да въведат нацията в комунистическия строй веднага, незабавно, а не чрез по-нататъшно разгръщане на политическата борба до нейното завършване, при което тя сама ще се премахне Isich selbst auflöst].*98 Те наистина разбират защо работникът е озлобен срещу буржоата, но смятат за безплодно това озлобление, което обаче е единственото средство да се водят работниците все по-напред, и им проповядват филантропия и всеобща любов - много по-безплодни за съвременната английска действителност. Те признават само психологическото развитие, развитието на абстрактния човек, който стои без всякаква връзка с миналото, докато целият свят и заедно с него отделният човек са израсли на почвата на това минало. Ето защо те са твърде учени, твърде метафизични и нямат голям успех. Те се набират отчасти из работническата класа, от която са привлекли обаче само една твърде малка част - наистина ония елементи, които са най-образовани и с най-твърд характер. В сегашната си форма социализмът не ще може никога да получи всеобщо разпространение сред работническата класа; той ще трябва дори да се понижи, да се върне за известно време на чартисткото становище; но преминалият през чартизма, прочистен от буржоазните елементи истински пролетарски социализъм, който и сега вече се оформя у много социалисти и у много чартистки водачи, почти всички от които са социалисти*99, ще играе наистина, и то много скоро» значителна роля в историята на развитието на английския народ. Английският социализъм, който има много по-широка база, отколкото френският комунизъм, но изостава от него в своето развитие*100, ще трябва временно да се върне към френското становище, за да го надмине по-късно. Дотогава, разбира се, и французите ще напреднат: в своето развитие. Социализмът е едновременно най-решителният израз на господстващото сред работниците безбожие, и то толкова рязък, че несъзнателно, само на практика безбожните работници често се стъписват, уплашени от резкостта на този израз. Но и тук неволята ще принуди работниците да се откажат от такава вяра, като все повече и повече се убеждават, че тя служи само за да ги прави слаби и покорни на съдбата им, послушни и верни на имотната класа, която ги изсмуква.

И така, ние виждаме, че работническото движение е разделено на две направления - чартисти и социалисти. Чартистите са много изостанали, те са по-малко развити, но затова пък са истински, чисти пролетарии, представители на пролетариата. Социалистите виждат по-нашироко, предлагат практически средства против неволята, но по начало те са произлезли от буржоазията и поради това не са в състояние да се слеят с работническата класа. Сливането на социализма с чартизма, възпроизвеждането на френския комунизъм по английски начин ще бъде това, което ще последва в най-скоро време и което вече отчасти е започнало. Когато това се осъществи, чак тогава работническата класа действително ще бъде владетелка ма Англия. Политическото и социално развитие в това време ще върви напред и ще облагоприятства тази нововъзникваща партия, този прогрес на чартизма.

Тези различни, ту сливащи се в един поток, ту разделени групи от работници - членове на сдруженията, чартисти и социалисти - са основали със свои средства множество училища и читални за повдигане на духовното развитие на работниците. Всяка социалистическа и почти всяка чартистка организация, а също и много отделни професионални съюзи имат такива заведения. Тук на децата се дава истинско пролетарско възпитание, свободно от всякакви влияния на буржоазията, а в читалните има на разположение само или почти само пролетарски списания, вестници и книги. Тези заведения са твърде опасни за буржоазията, на която се е отдало да отстрани пролетарското влияние в известен брой подобни институти, а именно в „Mechanics’ Institutions“[115] и да ги превърне в органи за разпространение сред работниците на полезни за буржоазията науки. Тук се преподават естествените науки, изучаването на които отвлича работниците от борбата против буржоазията и може би им дава на ръка средства за такива изобретения, които докарват доходи на буржоазията. За самия работник сега изучаването на природата е наистина съвсем безполезно, тъй като в своя голям град и при своята продължителна работа той често дори и съвсем не вижда природата; тук се проповядва оная политическа икономия, чийто идол е свободната конкуренция и чийто единствен резултат за работника е това, че той не може да направи нищо по-разумно, освен тихо примирение да умре от глад; тук цялото образование е насочено към смирение, покорност и услужливост спрямо господстващата политика и религия, така че за работника то собствено е само непрекъсната проповед на безмълвна послушност, пасивност и покорност към собствената му съдба. Естествено, работническата маса не иска и да знае за тези институти, а отива в пролетарските читални и обсъжда въпросите, които непосредствено засягат нейните собствени интереси. И тогава самодоволната буржоазия изрича своето Dixi et salvavi*101 и се отвръща с презрение от класата, която „предпочита страстните изблици на ярост от злонамерени демагози пред солидното образование“. Че работниците впрочем ценят и „солидното образование“, когато то им се дава непримесено с користната мъдрост на буржоазията - доказват честите лекции на естественонаучни, естетически и политикоикономически теми, които често се четат във всички пролетарски институти, особено в социалистическите, и които се посещават много добре. Понякога съм слушал работници, чиито кадифени куртки бяха съвсем окъсани, да говорят на геоложки, астрономически и други теми с повече познания, отколкото притежават много образовани буржоа в Германия. И колко много се е отдало на английския пролетариат да придобие самостоятелно образование - се вижда особено от това, че епохалните произведения на по-новата философска, политическа и поетическа литература се четат почти само от работниците. Буржоата - роб на съществуващия социален строй и на свързаните с него предразсъдъци - се плаши, заклина и се кръсти пред всичко онова, което действително означава прогрес; пролетарият гледа на това с открити очи и го изучава с наслада и успех. В това отношение особено социалистите са направили безкрайно много за образованието на пролетариата; те са превели френските материалисти, Хелвеций, Холбах, Дидро и т. н. и чрез евтини издания са ги разпространили наред с най-добрите съчинения на английски автори. „Животът на Исус“ от Щраус и „Собственост“ от Прудон се разпространяват също така само сред пролетариите[116]. Шели, гениалният пророк Шели, и Байрон със своята чувствена жар и с горчивата си сатира върху съвременното общество имат най-много читатели сред работниците; буржоата притежават само кастрирани издания, така наречените „семейни издания“, които са приспособени според днешния лицемерен морал. Произведенията на двамата най-големи философи-практици на последното време, Бентам и Годуин, а особено на последния, са почти изключителна собственост на пролетариата; Бентам, ако и да има школа сред радикалната буржоазия, все пак само на пролетариата и на социалистите се е отдало да развият по-нататък неговото учение. Върху тези основи пролетариатът си е създал собствена литература, която се състои главно от вестници и брошури и по съдържание далеч превъзхожда цялата буржоазна литература. Но по това друг път.

Трябва да бъде отбелязано и още едно нещо: ядрото на работническото движение съставляват фабричните работници и сред тях особено работниците от памучните райони. Ланкашайр и специално Манчестър са седалище на най-силните работнически сдружения, център на чартизма, мястото, което брои най-много социалисти. Колкото повече фабричната система е проникнала в някой клон на труда, толкова повече работниците вземат участие в движението; колкото повече се изостря антагонизмът между работниците и капиталистите, толкова повече се развива, толкова повече се прояснява пролетарското съзнание у работника. Макар и дребните майстори на Бирмингам да страдат от кризите, при все това те стоят ма злочестата средина между пролетарския чартизъм и бакалския радикализъм. Но общо взето всички индустриални работници са спечелени в една или друга форма за борбата против капитала и буржоазията. Те всички са съгласни с това, че като „working men“*102 - звание, с което се гордеят и което е обикновеното обръщение в чартистките събрания - те съставляват отделна класа със собствени интереси и принципи, със собствен мироглед, класа, противоположна на всички имотни класи и същевременно, че у тях се съхранява силата и способността за развитието на нацията.


БЕЛЕЖКИ

*90 - стачкоизменници. Ред.

*91 - към делото. Ред.

*92 Тъги [thugs] тези работници били наречени по името на известната източноиндийска секта, чийто единствен занаят е коварното убиване на всички чужденци, които ѝ попаднат в ръцете.

*93 „Какво своеобразно чувство на „първобитно правосъдие“ (wild-justice) трябва да има в сърцата на тези хора, което ги подтиква с хладна разсъдъчност, събрани в конклав, да обявяват своя трудещ се събрат за дезертьор от своето съсловие и от делото на своето съсловие, да го осъдят на смърт като предател и дезертьор и да го екзекутират и - тъй като официалният съдия и палачът не вършат това - да го екзекутират чрез ръката на таен палач, подобно на старинния „съд на фемите“ или тайния трибунал на рицарските времена, който по този начин внезапно се възобновява и повече от един път ненадейно се явява пред учудените очи на хората, като членовете му са облечени не в ризници, а в кадифени жакети, и се събира не във Вестфалските гори, а в павираната улица Галоугейт на Глазгоу! - Такова чувство трябва да е широко разпространено и много силно сред масата, макар че то само у малцина може да се прояви в такава остра форма!“ - Карлайл. „Чартизмът“, стр. 40.

*94 - Юр, „Философия на фабриката“, стр. 366 и следв.

*95 На ъгъла на Крос Лейн и Риджент род - виж плана на Манчестър.

*96 Ние видяхме как присърце работниците са взели това.

*97 (1892 г.) Предсказанието се сбъдна точно. (Бележка на Енгелс към немското издание от 1892 г.)

*98 В английските издания от 1887 и 1892 г. втората част на фразата е изменена по следния начин: „а не в резултат на нейното по-нататъшно закономерно политическо развитие чак до момента, когато това преминаване ще стане и възможно, и необходимо“. Ред.

*99 (1892 г.) Социалисти, разбира се, в общия смисъл на думата, но не в специално оуенистки смисъл. (Бележка на Енгелс към немското издание от 1892 г.)

*100 В английските издания от 1887 и 1892 г. пред думата „развитие“ стои думата „теоретическо“. Ред.

*101 Dixi et salvavi animam meam - казах и спасих душата си. Ред.

*102 - „работници“. Ред.

[113] Според преданието римският патриций Менений Агрипа уговорил въстаналите през 494 г. пр. н. е. плебеи да се смирят, като им разказал баснята за частите на човешкото тяло, разбунтували се против стомаха.

[114] Имат се предвид предизвиканите от провокатори сблъсквания на чартисти с полиция в Шефилд, Брадфорд и други градове. Тези сблъсквания повлекли след себе си многобройни арести на лидери и участници в движението.

[115] Mechanics' Institutions - вечерни училища, в които на работниците се преподават някои общообразователни и технически предмети ; за пръв път тези училища се появяват в Англия през 1823 г. (в Глазгоу) и през 1824 г. (в Лондон). В началото на 40-те години на XIX в. броят им възлиза на повече от двеста, главно във фабричните градове Ланкашър и Йоркшир. Буржоазията използва тези училища за подготовка на необходимите за промишлеността квалифицирани работници и за подчиняване на тези работници под свое влияние.

[116] D. F. Strauß. „Das Leben Jesu“. Bd. 1-2, Tübingen, 1835-1836 (Д. Ф. Щраус „Животът на Исус“. T. 1-2, Тюбинген, 1835-1836). За книгата на Прудон виж бележка 14.