Съдържание на
„Положението на работническата класа в Англия“Положението на работническата класа в Англия
ФРИДРИХ ЕНГЕЛС
Конкуренцията
В увода видяхме как конкуренцията още в самото начало на индустриалното развитие е създавала пролетариата, като при увеличеното търсене на тъкани тя повишавала заплатата на тъкача и с това подтиквала селяните-тъкачи да се отказват от земеделското си стопанство, за да могат още повече да печелят от тъкачния стан; ние видяхме как конкуренцията чрез системата на едрото стопанство изтласквала дребните селяни, понижавала ги до степен на пролетарии и след това ги привличала отчасти в градовете, как по-нататък тя опропастявала дребната буржоазия в по-голямата ѝ част и също така я принизявала до степен на пролетарии, как централизирала капитала в ръцете на малцина, а населението съсредоточавала в големите градове. Това са различните начини и средства, чрез които конкуренцията, достигнала в съвременната индустрия пълно проявление и свободно развитие на своите последици, е създала и увеличила пролетариата. Ние сега трябва да разгледаме влиянието ѝ върху съществуващия вече пролетариат. И тук трябва най-напред да изложим последиците от конкуренцията между отделните работници.
Конкуренцията е най-пълният израз на господстващата в съвременното буржоазно общество война на всички против всички. Тази война, война за живот, за съществуване, за всичко, значи и в случай на нужда - война на живот и смърт, съществува не само между различните класи на обществото, но и между отделните членове на тези класи; всеки се изпречва на пътя на другия и поради това всеки се стреми да измести всички ония, които се изпречват на пътя му, и да заеме тяхното място. Работниците се конкурират помежду си тъй, както и буржоата си конкурират. Фабричният тъкач конкурира на ръчния тъкач, безработният или зле платеният ръчен тъкач - на небезработния или на по-добре платения ръчен тъкач и се стреми да го измести. Но тази конкуренция между работниците е най-лошото за тях явление в сегашните отношения, най-острото оръжие срещу пролетариата в ръцете на буржоазията. На това се дължи и стремежът на работниците чрез сдружавания да премахнат тази конкуренция. На това се дължи и яростта на буржоазията срещу тези сдружавания и нейното тържество при всяка щета, нанесена на последните.
Пролетариатът е безпомощен; предоставен сам на себе си, той не може да живее нито един-единствен ден. Буржоазията си е присвоила монопола върху всички средства на живот в най-широкия смисъл на думата. Онова, от което се нуждае пролетарият, той може да получи само от тази буржоазия, чийто монопол е защищаван от държавната власт. Значи правно и фактически пролетарият е роб на буржоазията; тя може да разполага с неговия живот и неговата смърт. Тя му предлага своите средства за живот, но срещу даден „еквивалент“, срещу неговия труд; тя му оставя дори още и илюзията, че той действа по свободна воля, че сключва с нея договор като самостоятелен човек, със свободно, непринудено съгласие. Хубава свобода, при която на пролетария не остава друг избор, освен да подпише условията, които му поставя буржоазията, или да умре от глад, да измръзне, да се приюти гол при животните в гората! Хубав „еквивалент“, размерът на който зависи изключително от добрата воля на буржоазията! - А ако пролетарият е такъв глупец, че предпочита по-скоро да умре от глад, отколкото да приеме „справедливите“ предложения на буржоата - на своя „естествен началник“*31, добре тогава, лесно ще се намери друг: по света има достатъчно пролетарии и не всички са толкова безумни, не всички предпочитат смъртта пред живота.
Такава е конкуренцията между пролетариите. Ако всички пролетарии биха изразили само волята по-скоро да умрат от глад, отколкото да работят на буржоазията, последната щеше да се принуди да се откаже от своя монопол; но това не става и почти не може да стане и ето защо работите на буржоазията все още вървят добре. Тази конкуренция между работниците има само една граница: никой работник не ще иска да работи за по-малко, отколкото му е нужно за неговото съществувание; ако трябва да умре някога от глад, той по-скоро ще иска да умре в бездействие, отколкото като работи. Разбира се, тази граница е относителна; на едного е нужно повече, отколкото на другиго, някой е научен на повече удобства, друг на по-малко, англичанинът, който е още в някои отношения по-културен, се нуждае от повече, отколкото ирландецът, който ходи в дрипи, яде картофи и спи в кочина. Но това не пречи на ирландеца да конкурира на англичанина и постепенно да понижава работната заплата, а с нея - и степента на културността на английския работник чак до равнището на ирландския. Известни видове труд изискват определена степен на култура и към тях принадлежат почти всички индустриални видове труд; затова заплатата - тук вече в интерес на самата буржоазия - трябва да бъде толкова висока, че да дава възможност на работника да се задържи в тази сфера. Новопреселеният ирландец, обитаващ първия обор, който му попадне, който всяка седмица бива изпъждан на улицата от някакво по-поносимо жилище, защото изпива всичко и не може да си плати наема, ще е лош фабричен работник; затова на фабричните работници трябва да се плаща толкова, колкото да могат, възпитавайки децата си, да ги приучават към редовен труд, но не и повече, за да не могат да преживяват без заплатата на децата си и за да ги принудят да стават само работници. И тук границата, минимумът на заплатата е относителен; там, където работи всеки от семейството, отделното лице може да получава съответно по-малко; буржоазията широко е използувала това, за да ангажира жените и децата и да ги направи рентабилни - случай за понижаване заплатата, който ѝ е бил създаден от машинния труд. Естествено, не всеки член от всяко семейство е работоспособен и такова семейство би било в лошо положение, ако иска да работи при минимума на заплатата, изчислен за едно напълно работоспособно семейство; поради това работната заплата тук се установява на една средна величина, при която напълно работоспособното семейство живее доста добре, а онова, което брои по-малко работоспособни членове, живее доста зле. Но в най-лошия случай всеки работник ще се откаже по-скоро от малкото лукс или култура, с които е свикнал, за да може някак да просъществува; той ще предпочете да живее в кочина, отколкото да бъде без всякакъв подслон, да носи дрипи, отколкото да ходи съвсем гол, да яде само картофи, отколкото да умре от глад. Той - с надежда за по-добри времена - ще предпочете да се задоволи с половин заплата, отколкото безропотно да остане на улицата и да умре пред очите на света подобно на мнозина, които са оставали без препитание. И така, това малко нещо, което все пак е повече от нищо, е минимумът на работната заплата. А ако има повече работници, отколкото буржоазията смята за полезно да ангажира, ако значи в края на конкурентната борба все пак остават известен брой работници, които не намират работа, то тъкмо този брой работници трябва да умрат от глад; та буржоата сигурно няма да им даде работа, щом като не може да продаде с печалба произведенията от техния труд.
Оттук виждаме що е минимумът на работната заплата. Максимумът се установява от конкуренцията между самите буржоа, тъй като видяхме, че и те си конкурират. Буржоата може да увеличи капитала си само с търговия или индустрия, а за тези две цели той се нуждае от работници. Дори когато влага капитала си под лихва, той косвено се нуждае от тях, защото без търговия и индустрия никой не ще му даде за него лихва, никой не ще може да го използува. Така че буржоата всякога се нуждае от пролетария, но не за непосредния живот - той би могъл да яде от капитала си, - а тъй както човек се нуждае от някакъв търговски артикул или от някакво товарно животно, т. е. - за обогатяване. Пролетарият изработва за буржоата стоките, които последният продава с печалба. Значи когато търсенето на тези стоки расте, така че всички конкуриращи помежду си работници биват ангажирани, а може би и някои дори да не достигат, тогава конкуренцията на работниците престава и буржоата започват да конкурират помежду си. Капиталистът, който търси работници, знае много добре, че при цените, които се покачват вследствие на увеличеното търсене на стоки, той ще получи по-голяма печалба, значи и предпочита да плати малко повече работна заплата, вместо да пропусне цялата печалба; стига само да получи голямото, той с удоволствие е готов да пожертвува малкото на пролетария. По този начин един капиталист отнема работниците от друг капиталист и работната заплата се покачва, но само до такава стенен, до каквато позволява увеличаващото се търсене. Когато капиталистът, който може би е пожертвувал нещо от извънредната си печалба, трябва да жертва нещо и от редовната, т. е. средната си печалба, той несъмнено внимава да не плати по-висока заплата от средната.
Оттук можем да определим средната заплата. При средни условия, т. е. когато нито работниците, нито капиталистите имат причина особено да конкурират помежду си, когато има налице точно толкова работници, колкото могат да бъдат ангажирани, за да изработят точно исканите стоки - заплатата ще възлиза на малко повече от минимума. Доколко тя ще надминава минимума, ще зависи от средните нужди и от културното равнище на работниците. Когато работниците са свикнали няколко пъти седмично да ядат месо, капиталистите щат не щат ще трябва да се съгласят да плащат на работниците такава заплата, че подобна храна да бъде достъпна за работниците. Те не ще им платят по-малко, защото работниците не конкурират помежду си, значи и нямат причина да се задоволяват с по-малко; те не ще им платят повече, защото липсата на конкуренция между капиталистите не дава повод на последните да привличат работниците към себе си чрез извънредни предимства.
Тази мярка за средните нужди и за средната културност на работниците е станала поради усложнените условия на съвременната английска индустрия много заплетена и различна за различните работнически категории, както вече посочихме по-горе. Впрочем повечето видове индустриален труд изискват известна сръчност и правилност, а тъй като за това се изисква и известно културно равнище на работника, средната заплата също трябва да бъде такава, че да подтиква работника да придобие тази сръчност и да се подчинява на тази правилност в работата. На това се дължи, че работната заплата на индустриалните работници е средно по-висока от работната заплата на обикновените носачи, надничари и т. н. и особено по-висока от работната заплата на селскостопанските работници, за което в последния случай, разбира се, допринася своя дял още и поскъпването на хранителните продукти в градовете.
С други думи: работникът е правно и фактически роб на имотната класа, на буржоазията; той е до такава степен неин роб, че бива продаван като стока, като на стока се покачва и спада цената му. Ако се повишава търсенето на работници, повишава се и цената на работниците; ако търсенето спада, спада и цената на работниците; ако търсенето спада толкова много, че известен брой работници не могат да се продадат - те „остават на склад“, те остават тогава да лежат за запас, а тъй като не могат да живеят само с лежане, те умират от глад. Защото - да говорим на езика на политическата икономия - употребените за тяхната издръжка разноски не ще се „възпроизведат“, ще бъдат хвърлени пари, а за това никой не ще даде капитала си. В този смисъл г. Малтус има пълно право със своята теория за народонаселението. Цялата разлика в сравнение със старото, открито робство е само тази, че днешният работник изглежда свободен, защото не е продаван наведнъж, а на части, за ден, за седмица, за година, и защото не един собственик го продава на друг, сам той трябва да продава себе си по този начин, тъй като той наистина не е роб на отделно лице, а на цялата имотна класа. За него работата остава в основата си същата и ако тази привидност на свобода трябва да му даде, от една страна, известна действителна свобода, той, от друга страна, има и тази загуба, че на него никой не му гарантира издръжката, че всеки момент той може да бъде отритнат и изоставен на гладна смърт от своя господар - буржоазията, ако буржоазията няма вече интерес от работата му, от съществуванието му. И, напротив, буржоазията се намира в много по-добро положение при този строй, отколкото при старото робство - тя може да уволнява работниците си, когато поиска, без да губи от това някакъв вложен капитал и изобщо получава труда много по-евтино, отколкото това може да стане с роби, както за нейна утеха подробно ѝ посочва Адам Смит.*32
И така от това също следва, че Адам Смит има пълно право, когато той на друго място казва следното:
„Търсенето на работници, точно както търсенето на всяка друга стока регулира производството на работници, количеството на родените хора, ускорява, това производство, ако то върви много бавно, и го задържа, ако то напредва много бързо.“
Точно както с всяка друга стока - ако работниците не достигат, цените, т. е. заплатите им, се покачват и те живеят по-добре, женитбите се увеличават, раждат се повече хора, израстват повече деца, докато бъдат произведени достатъчно работници; ако работниците са твърде много, цените спадат, настъпва безработица, мизерия, глад и вследствие на това - епидемии, които погубват „излишното население“. И Малтус, който доразвива горното изречение на Смит, също така има право посвоему, когато твърди, че винаги имало налице „излишно население“, че винаги имало твърде много хора в света; той няма право само когато твърди, че в света имало повече хора, отколкото могат да се изхранват от наличните хранителни продукти. „Излишното население“ се създава по-скоро от конкуренцията между самите работници, която принуждава всеки отделен работник да работи всеки ден до последни сили. Когато фабрикантът може всекидневно да ангажира десет работника по 9 часа, то той, ако работниците работят по десет часа на ден, може да ангажира само девет, а десетият става безработен. А ако фабрикантът - под заплахата, че ще уволни деветте работници през такова време, когато търсенето на работници не е много голямо - може да ги принуди да работят за същата заплата всеки ден по един час повече, значи десет часа, тогава той уволнява десетия и спестява неговата заплата. Както това става тук в малък мащаб, така става и с една нация в голям мащаб. Производителността на всеки отделен работник, повишена до своя максимум чрез конкуренцията между самите работници, разделението на труда, въвеждането на машините и използуването на природните сили хвърлят маса работници в безработица. Но тези безработни работници излизат от пазара; те не могат да купуват вече нищо, значи по-рано търсеното от тях количество търговски стоки сега не се търси вече, значи - не е вече нужно то да бъде произвеждано, следователно работниците, по-рано заети с неговата фабрикация, стават също безработни, те също така излизат от пазара и това продължава все така, все в същото кръгообращение или, по-скоро, то би продължавало все така, ако тук не се намесваха и други обстоятелства. Работата е там, че въвеждането на по-горе посочените индустриални средства за увеличаване на производството с течение на времето довежда до по-ниски цени на произвежданите артикули и вследствие на това - до увеличаване на консумацията, така че голяма част от оставените без работа работници, разбира се, след дълги страдания, в края на краищата, пак се настанява в нови клонове на производството. Ако прибавим към това още и завладяването на чужди пазари - както се случи в Англия през последните шестдесет години, - обстоятелство, при което търсенето на фабрични стоки непрекъснато и бързо расте, то в същата пропорция расте и търсенето, на работници, а заедно с него расте и населението. Значи вместо да намалее, броят на населението на Великобритания се е увеличил крайно бързо и все още непрекъснато се увеличава и при цялото това разширяване на индустрията, при всичкото това общо взето увеличаващо се търсене на работници, Англия, по признанието на всички официални партии (т. е. на торите, вигите и радикалите), все пак постоянно има излишно население, все пак конкуренцията между работниците общо взето е постоянно по-голяма от конкуренцията за работници.
Откъде идва това противоречие? От същината на индустрията и на конкуренцията и от произлизащите от нея търговски кризи. При съвременното безпорядъчно производство и разпределение на средствата за живот, което става не за непосредствено задоволяване на потребностите, а за печелене на пари, при тази система на производство, когато всеки работи и се обогатява на своя глава, всеки миг може да настъпи застой. Например Англия снабдява множество страни с най-различни стоки. Макар фабрикантът и да знае колко се употребява годишно от всеки артикул във всяка отделна страна, той все пак не знае на колко възлизат там запасите в това или онова време, нито пък колко изпращат там неговите конкуренти. Само по вечно колебаещите се цени той може да си направи някакво несигурно заключение за положението на запасите и потребностите и той е принуден наслуки да изпраща своите стоки; всичко става слепешката сред неизвестността, повече или по-малко в зависимост само от случая. При най-малките благоприятни сведения за някой пазар всеки изпраща там каквото може и подобен пазар не след дълго време се препълва със стоки и продажбата спира. Капиталооборотът се задържа, цените спадат и английската индустрия няма повече работа за работниците си. В началото на индустриалното развитие тези застои са се ограничавали в отделни индустриални клонове и отделни пазари; но работниците, които чрез централизиращото действие на конкуренцията остават без работа в даден клон на труда, се впускат сред другите клонове, които могат да се изучат най-лесно; стоките, които не могат да бъдат повече пласирани на някой пазар, се прехвърлят на останалите пазари и в резултат на това отделните малки кризи постепенно се приближават една до друга и малко по-малко се сливат в една-единствена редица от периодично повтарящи се кризи. Такава криза настъпва обикновено всеки пет години след къс период на разцвет и на всеобщо благоденствие; вътрешният пазар, както и всички чужди пазари са препълнени с английски фабрикати и само бавно могат да ги консумират; индустриалното развитие спира почти във всички клонове; по-дребните фабриканти и търговци, които не могат да издържат замразяването на капиталите им, фалират, по-едрите преустановяват сключването на сделки, докато трае най-лошият период, спират машините си или ги оставят да работят само „късо време“, т. е. приблизително само по половин ден; работната заплата спада поради конкуренцията на безработните, поради намаляването на работното време и липсата на продажби на стоки, които носят печалба; сред работниците се разпространява повсеместна мизерия, евентуалните малки спестявания на отделни лица бързо се изяждат, благотворителните заведения се препълват, данъкът за бедните се удвоява, утроява и при все това се оказва недостатъчен, броят на умиращите от глад се увеличава и цялата маса от „излишното население“ изведнъж изпъква на преден план в застрашаващо количество. Това продължава така известно време: „излишните“ се справят, както могат, или пък това никак не им се удава и те погиват; благотворителността и законите за бедните помагат на мнозина с мъка да просъществуват; други тук-там намират едно жалко съществуване в такива клонове на производството, които по-малко са били изложени на конкуренцията и които са по-далеч от индустрията, а с колко малко човек може как и да е да преживее за известно време! - Положението на нещата постепенно става по-благоприятно: натрупаните запаси от стоки се консумират, всеобщото униние на търговците и на индустриалците пречи на много бързото попълване на тези запаси, докато най-после повишаващите се цени и благоприятните сведения от всички страни наново възстановят дейността.
Пазарите обикновено биват много отдалечени; докато пристигне първият нов внос, търсенето непрекъснато расте, а заедно с него растат и цените; хората разграбват първите пристигащи стоки, първите продажби още повече съживяват пазара, по-нататък очакваният внос обещава още по-високи цени; в очакване на това по-нататъшно повишение хората започват да купуват за спекула и по тоя начин, тъкмо по време на най-належащата нужда, се изтеглят от обръщение стоките, предназначени за консумация; спекулата още повече повишава цените, защото насърчава други към купуване и поглъща отнапред новия внос; всичко това се съобщава в Англия, фабрикантите отново започват да работят усилено, строят се нови фабрики, употребяват се всички средства, за да се използува тоя благоприятен период. Тогава и тук спекулата се намесва със съвсем същия резултат, както на чуждите пазари; тя повишава цените, изтегля стоките от обръщение и чрез тези две неща довежда индустриалното производство до най-високото напрежение на силите. След това идват „несолидните“ спекуланти, които работят с фиктивен капитал, които живеят на кредит и се опропастяват, ако не могат набързо да продадат закупените стоки. Те се хвърлят в това всеобщо безредно надпреварваме за печалба на пари, увеличават това безредие и надпреварване чрез собствената си необуздана алчност, която ги кара до безумие да повишават цените и производството. Това е лудо препускане, което обхваща и най-спокойните, и най-опитните хора; започва се коване, предене, тъкане, сякаш че отново трябва да се екипира цялото човечество, сякаш че на луната са били открити няколко милиарда нови консуматори. Несолидните спекуланти в чужбина, които се нуждаят от пари, изведнъж започват да продават - разбира се, по-ниско от пазарните цени, защото работата е спешна; една продажба бива последвана от няколко продажби, цените се разклащат, спекулантите уплашено хвърлят стоките си на пазара; на пазара настава безпорядък, кредитът е разклатен, фирма след фирма спират плащанията си, следва банкрут след банкрут и се оказва, че на даденото място и на път има три пъти повече стоки, отколкото е необходимо за консумация. Известията за това идват до Англия, където междувременно все още се фабрикува с пълна пара, и тук панически страх обзема духовете, фалитите в чужбина повличат след себе си и други фалити в Англия, застоят разорява още маса фирми, в уплахата и тук всички запаси изведнъж се хвърлят на пазара, а заедно с това и страхът се усилва още по-безмерно. Такова е началото на кризата, която после протича точно по същия път, както кризата преди нея, и по-късно пак се превръща в период на разцвет. Това върви така без прекъсване - разцвет, криза, разцвет, криза, и това вечно кръгообращение, в което се движи английската индустрия, се извършва обикновено, както казахме вече, всеки пет или шест години.
Оттук следва, че във всяко време, с изключение на късите периоди на най-голям разцвет, английската индустрия трябва да има известен неангажиран резерв от работници, за да може тъкмо през най-много оживените месеци да произвежда ония количества стоки, които се търсят на пазара. Този резерв е повече или по-малко многоброен в зависимост от това, дали по-голяма или по-малка част от него намира работа при дадено положение на пазара. И макар земеделските области, Ирландия и по-малко обхванатите от тоя подем клонове на производството да могат при най-големия разцвет на пазара да доставят поне от време на време известен брой работници, все пак последните, от една страна, съставляват малцинство, а, от друга страна, и те също така принадлежат към този резерв, но с тая разлика, че само съответният подем показва тяхната принадлежност към тоя резерв. Когато те преминат към по-оживените клонове на производството, то техните предишни работодатели, за да чувствуват по-малко липсата им, се ограничават, работят по-дълго, ангажират жени и юноши и когато същите работници при настъпване на кризата се връщат уволнени, те намират местата си заети и виждат, че поне в по-голямата си част са „излишни“. Този резерв, към който през време на кризата принадлежи огромна маса работници и към който през ония периоди, които могат да се вземат като нещо средно между разцвет и криза, все още се числят порядъчен брой хора - този резерв е „излишното население“ на Англия, което поддържа своето жалко съществуване с просия и кражба, с метене на улици, събиране на конски тор, превозване с ръчни колички или магарета, със сергиджийство или единична случайна дребна работа. Във всички големи градове се виждат множество такива хора, които чрез дребни случайни припечелвания „живеят, колкото да не умрат“, както казват англичаните. Забележително е към какви ли не поминъци прибягва това „излишно население“. Лондонските улични метачи (crossing sweeps) са световноизвестни; но досега безработните са мели не само тези кръстопътища, а и главните улици в други големи градове и затова са били наемани от службата за бедните или от службата за улиците; днес за това има машина, която ежедневно шуми по улиците и унищожава този доход на безработните. По големите пътища, които водят за градовете и по които има силно движение на коли, се виждат маса хора с колички, които с опасност за живота си изгребват между преминаващите карета и омнибуси прясно падналия конски тор и го събират за продан. За това нещо те често пъти са принудени да плащат всяка седмица по няколко шилинга на службата за улиците, а на много места това им е съвсем забранено, защото иначе службата за улиците не може да продава като тор събираната от нея смет, която не съдържа надлежната част конски тор. Щастливи са тия „излишни“, които могат да си набавят ръчна количка и да превозват с нея, а още по-щастливи са ония, на които се удава да се сдобият не само с пари за едно магаре, но и за талига; магарето трябва само да си търси храната или пък получава малко насъбрани отпадъци и все пак може да допринесе някоя пара.
Повечето от „излишните“ се впускат в сергиджийство. Особено събота вечер, когато цялото работническо население е из улиците, ние виждаме насъбрана цялата тая маса, която живее от него. Връзки, презрамки, шнурове, портокали, сладки, накратко - безброй мъже, жени и деца предлагат всевъзможни артикули. А освен това всеки миг се виждат сергиджии да стоят или да обикалят из улиците с портокали, сладки, джинджер-бир или нетл-бир.*33 Кибрит и други подобни неща, червен восък, патентовани смеси за подпалване на огън и др. т. са също тъй търговски артикули за тези хора. Други, така наречените jobbers,*34 обикалят из улиците и търсят случайни дребни работи; някои от тях успяват да си намерят работа за един ден, но на мнозина не се удава това щастие.
„На вратите на всички лондонски докове“ - разказа У. Чампнис, пастор в източния район на Лондон - „всяка сутрин през зимата още преди разсъмване се явяват стотици бедни, които с надеждата, че ще получат работа за през деня, чакат отварянето на вратите и когато най-младите, най-силните и най-известните биват наети, стотици други с излъгани надежди се връщат сломени в бедните си жилища.“[104]
Какво друго остава за тези хора, освен просията, ако не намерят работа и не искат да въстанат против обществото? И затова човек не бива да се учудва на масата просяци, които обикновено са работоспособни мъже и с които полицията непрекъснато се бори. Но просията на тези хора има своеобразен характер. Такива хора обикновено имат навика да обикалят със своите семейства, да пеят из улиците някаква умоляваща песен или с декламации да се обръщат към минувачите за милостиня. И забележително е, че тези просяци се срещат почти само в работническите квартали, че това, от което те се прехранват, е почти само подаяние от работници. Понякога подобно семейство мълчаливо застава на някоя оживена улица и без да произнася нито дума, оставя да действува самият вид на безпомощността му. И тук те разчитат само на съчувствието на работниците, които от опит знаят как действува гладът и как всеки миг и те могат да изпаднат в същото положение; защото този ням и при все това толкова трогателен призив се среща само по ония улици, които се посещават от работници, и то по такива часове, когато през тях минават работниците, но особено събота вечер, когато изобщо „тайните“ на работническите квартали се разкриват в главните улици и буржоазията колкото е възможно повече се оттегля от тези толкова замърсени места. А онзи от „излишните“, който притежава достатъчно смелост и страст, за да се противопостави открито на обществото и на прикритата война, която буржоазията води против него, да отговори с открита война против буржоазията - той отива да краде, граби и убива.
Според докладите на комисарите по закона за бедните от тези „излишни“ има средно един и половина милиона в Англия и Уелс; в Шотландия броят им не може да се определи поради липса на закони за бедните, а за Ирландия - ще говорим по-специално. Впрочем тези един и половина милиона включват само ония, които действително молят за помощ службата за бедните; тук не е включено значителното множество, което преживява, без да прилага това последно помощно средство, избягвано толкова много от стеснителност; но затова пък и значителна част от горното число се пада на земеделските области и значи не може да се вземе тук под внимание. Естествено през време на криза този брой се увеличава значително к мизерията достига най-висока степен. Нека вземем например кризата от 1842 г., която като последна беше и най-силна, защото интензивността на кризите расте с всяко тяхно повторение и следващата криза, която ще настъпи може би най-късно през 1847 г., по всяка вероятност ще бъде още по-силна и по-продължителна. През време на тази криза данъкът за бедните във всички градове се покачил до небивал още размер. Например в Стокпорт за всяка лира, която била плащана за жилищен наем, 8 шилинга трябвало да се плащат като данък за бедните, така че само този данък съставлявал 40% от наема на целия град; при това цели улици стояли незаети, така че в града били поне 20 000 жители по-малко от обикновено и на вратите на празно стоящите къщи било написано: Stockport to let - Стокпорт се дава под наем. В Болтън, където през обикновени години доходът от наема, върху който бил плащан данък за бедните, възлизал средно на 86 000 лири стерлинги, е спаднал на 36 000 лири стерлинги; и, напротив, броят на бедните, нуждаещи се от подпомагане, нараснал на 14 000, значи над 20% от броя на всичките жители. В Лийдс службата за бедните имала резервен фонд от 10 000 лири стерлинги, който, както и събраната от дарения сума от 7000 лири стерлинги, бил напълно изчерпан още преди кризата да е стигнала най-високата си точка. Така било навсякъде. В един доклад върху състоянието на индустриалните райони в 1842 г., съставен от един от комитетите на Лигата против житните закони през януари 1843 г. въз основа на подробни данни на фабрикантите, се изнася, че данъкът за бедните бил средно два пъти по-голям, отколкото в 1839 г., а броят на нуждаещите се от подпомагане се утроил, дори се увеличил пет пъти повече от онова време насам; че множество нуждаещи се принадлежали към оная категория хора, които по-рано никога не са се обръщали за помощ, и т. н.; че работническата класа разполагала с две трети по-малко хранителни продукти, отколкото през 1834-1836 г.; че консумацията на месо била значително по-малка - на някои места с 20%, на други до 60%; че даже обикновените занаятчии като ковачи, зидари и т. н., които дори и в най-тежките периоди са имали още достатъчно работа, също така много са страдали от липса на работа и от намаление на заплатите и че дори сега, през януари 1843 г., работната заплата все още продължава да спада. И това са доклади на фабриканти!
Безработни, фабриките на чиито работодатели били спрели, чиито господари не могли да им дадат работа, стояли навсякъде по улиците, просели поотделно или на групи, обсаждали на тълпи шосетата и молели минувачите за помощ, но те молели не пълзешком като обикновени просяци, а заплашително със своя брой, със своите жестове и думи. Такова било положението във всички индустриални райони от Лестър до Лийдс и от Манчестър до Бирмингам. Тук-там избухвали отделни безредици, както например през юли в грънчарниците на Норд-Стафордшайр; сред работниците царял най-страшен кипеж, докато най-после през август той се разразил в общо въстание във фабричните райони. Когато дойдох в Манчестър в края на ноември 1842 г., навсякъде по ъглите на улиците все още стояха множество безработни и много фабрики все още не работеха; през следващите месеци до средата на 1843 г. недоброволните безделници по улиците изчезнаха постепенно и фабриките отново започнаха да работят.
Не е нужно да разправям колко много мизерия и лишения царят тук сред безработните през време на такава криза. Данъкът за бедните не е достатъчен, далеч не е достатъчен; благотворителността на богатите е дупка в морето, чийто ефект изчезва в един миг; където просяците са много, там просията може да помогне само на малцина. Ако в такива времена дребните бакали не продаваха на работниците на кредит, докато им е по силите - затова те си вземат, разбира се, и порядъчни проценти! - и ако работниците не си помагаха един на друг, докато им е по силите, при всяка криза биха умирали от глад маса „излишни“. Но тъй като и най-тежкият период е все пак къс - една година, най-много две или две и половина години, - мнозинството все пак се отървава, макар да изгубва всичко и да прекарва тежки лишения. Че косвено, вследствие на болести и т. н., при всяка криза падат много жертви - ние ще видим по-нататък. Засега нека се обърнем към друга една причина за гнета, на който са изложени английските работници - причина, която все още действува и все повече и повече влошава положението на тази класа.
БЕЛЕЖКИ
*31 Любим израз на английските фабриканти.
*32 „Казано е, че изхабяването на роба става за сметка на господаря му, докато изхабяването на свободния работник става за сметка на този работник. Но изхабяването на последния е също така за сметка на господаря. Платената на надничарите, слугите и т. н. заплата от всякакъв вид трябва да бъде толкова висока, че да им дава възможност да продължават расата на надничарите и слугите в такъв размер, в какъвто изисква именно увеличаващото се, неподвижното или намаляващото се търсене от обществото на такива хора. Но въпреки че изхабяването на свободния работник става също така за сметка на господаря, все пак то по правило му струва много по-малко от изхабяването на един роб. Фондът, който е предназначен за възстановяването или заменянето на един изхабен роб, обикновено се управлява от някой немарлив господар или невнимателен надзорник и т. н. (A. Smith, „Wealth of Nations“ [А. Смит, „Богатството на народите“] I, 8, стр. 134 от четиритомното издание на Мак Кълък).
*33 Две разхладителни и пенливи питиета, първото приготвено от вода, захар и малко джинджифил, а второто - от вода, захар и коприва. Работниците, особено въздържателите, ги обичат твърде много.
*34 - работници, които нямат постоянна работа. Ред.
[104] Цитираното от Енгелс съобщение на пастора У. Чампнис за положението на лондонските докери, първоначално публикувано в седмичника „The Weekly Dispatch“, е препечатано във вестник „The Northern Star“ бp. 338, 4 май 1844 г.