Съдържание на „Капиталът. Трети том.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Книга III.
Цялостният процес на капиталистическото производство
1894
Издаден под редакцията на Фридрих Енгелс
ОТДЕЛ ПЕТИ
Разпадане на печалбата
на лихва и предприемачески доход.
Лихвоносният капиталГлава двадесет и шеста
Натрупване на паричен капитал;
влиянието на това натрупване
върху лихвения процент„В Англия се извършва постоянно натрупване на допълнително богатство, което има тенденция да приеме в последна сметка парична форма. Но след желанието да се спечелят пари най-голямо е желанието да се освободят отново от тях, като ги вложат в нещо, от което ще получат лихва или печалба; защото парите като пари не носят нищо. Ето защо, ако едновременно с този постоянен приток на излишъчен капитал не става постепенно и достатъчно разширяване на полето на дейност за същия, ние трябва да бъдем изложени на периодични натрупвания на пари, които търсят приложение, при това тези натрупвания могат според обстоятелствата да бъдат повече или по-малко значителни. В течение на дълги години държавните заеми бяха главното средство за изсмукване излишното богатство на Англия. Откакто държавният дълг достигна през 1816 г. своя максимум и не изсмуква повече излишъчното богатство, всяка година се явяваше една сума от най-малко 27 милиона, която търсеше друго приложение. Освен това става връщане на капитали в различни форми... Такива предприятия, които се нуждаят за своето осъществяване от големи капитали и от време на време привличат излишъка от незает капитал... са абсолютно необходими поне за нашата страна, за да могат да отклонят периодичните натрупвания на излишъчното обществено богатство, които натрупвания не могат да си намерят място в обичайните отрасли на приложение на капиталите“ („The Currency Theory Reviewed“. Edinburgh. 1845, p. 32—34).
Относно 1845 г. се казва пак там:
„В течение на един твърде кратък период цените се покачиха в сравнение с най-ниската точка на депресията ... трипроцентният държавен заем се котира почти al pari*1... златото в трезорите на Английската банка превишава сумите, които някога са се натрупвали там. Всички видове акции имат цени, които почти във всеки случай са нечувани, а лихвеният процент е така спаднал, че е почти номинален... Всичко това доказва, че сега в Англия отново е налице тягостно натрупване на незаето богатство, че в недалечно бъдеще отново ни предстои период на спекулативна треска“ (пак там, стр. 36).
„Макар че вносът на злато не е сигурен показател за печалба във външната търговия, все пак при липсата на други показатели той prima facie*2 отразява такава печалба“ (J. Q. Hubbard: „The Currency and the Country“. London. 1843, p. 40—41). „Да приемем, че в един период на устойчиво благоприятно положение на работите, на изгодни цени и на достатъчно парично обръщение се наложи вследствие на лоша реколта да се изнесе злато за 5 милиона и се внесе жито за същата сума. Обръщението {това означава, както сега ще се види, не средства за обръщение, а незает паричен капитал — Ф. Е.}ще се съкрати със същата сума. Колкото и средства за обръщение да имат частните лица, влоговете на търговците в техните банки, салдата на банките при техните парични маклери и резервите в касите на банките — всички те ще се намалят и като непосредствено следствие от това намаление на количеството на незаетия капитал ще се яви повишаване на лихвения процент, напр. от 4 на 5%. Тъй като положението е стабилно, доверието няма да бъде разклатено, но кредитът ще започне да се цени по-високо“ (пак там, стр. 42). „Ако има общо спадане на стоковите цени, излишните пари ще се стекат обратно в банките под формата на увеличени влогове, излишъкът от незает капитал ще понижи лихвения процент до минимум и това положение на нещата ще продължава, докато по-високи цени или оживление на сделките не включат в работа бездействащите пари или докато тези пари не бъдат изразходвани за покупка на чуждестранни ценни книжа или на чуждестранни стоки“ (стр. 68).
Следващите извадки са взети пак от парламентарния отчет върху търговската криза от 1847—1848 г. — Вследствие на неурожая и глада през 1846—1847 г. се наложи голям внос на продоволствени продукти.
„Оттук големият превес на вноса над износа... Оттук значителният отлив на пари от банките и засиленият наплив към сконтовите маклери на лица, които бяха принудени да сконтират полици; маклерите започват по-предпазливо да приемат полиците. Откритият досега кредит бе подложен на твърде сериозно ограничение н между слабите фирми настъпиха фалити. Ония, които разчитаха изключително на кредита, се разориха окончателно. Това засили безпокойството, което вече по-преди се чувстваше; банкерите и други разбраха, че не могат, както по-рано, да разчитат със същата увереност на превръщането на своите полици и други ценни книжа в банкноти, за да могат да посрещнат своите задължения; те намалиха още по-силно кредита, а често пъти съвсем го спираха; в много случаи те скриваха своите банкноти за покриване в бъдеще на своите собствени задължения; те предпочитаха изобщо да не ги изпускат. Безпокойството и паниката растяха всекидневно и ако не беше се появило писмото на лорд Джон Ръсел, общият банкрут би настъпил“ (стр. 74, 75).
Писмото на Ръсел спираше действието на Банковия закон. — Споменатият по-горе Чарлс Търнър даде следните показания:
„Някои фирми притежаваха големи средства, но те не бяха свободни. Целият им капитал беше здраво заседнал в поземлена собственост на остров Маврикия или във фабрики за индиго и захарни заводи. След като веднъж бяха поели ангажименти за 500 000—600 000 ф. ст., те нямаха свободни средства за изплащане на полиците и в края на краищата се оказа, че те могат да изплащат своите полици само чрез своя кредит и само доколкото той достига“ (стр. 81).
Споменатият С. Гърни дал такива показания:
[1664.] „В момента (през 1848 г.) се наблюдава намаление на оборотите и голямо изобилие на пари“. — (№ 1763.) „Аз не мисля, че недостигът на капитал беше причината, която вдигна толкова високо лихвения процент; това беше страхът (the alarm), трудността да се получат банкноти.“
През 1847 г. Англия заплати зад граница най-малко 9 милиона ф. ст. злато за внесени хранителни продукти. От тях 7 1/2 милиона бяха взети от Английската банка и 1 1/2 милиона от други източници (стр. 245). — Морис, управител на Английската банка, заяви:
[3800.] „На 23 октомври 1847 г. държавните фондове, акциите от каналите и железниците бяха вече обезценени с 114 752 225 ф. ст.“ (стр. 312).
Същият този Морис казал в отговор на въпроса на лорд Дж Бентинк:
[3846.] „Не ви ли е известно, че всичкият капитал, вложен в ценни книжа и продукти от всякакъв вид, се беше също така обезценил, че суровините — суров памук, сурова коприна, сурова вълна, се изпращаха на континента също на такива извънредно ниски цени и че захарта, кафето и чаят се разпродаваха публично с големи загуби?“ — „Нацията неизбежно трябваше да понесе значителни жертви, за да се справи с отлива на злато, предизвикан от колосалния внос на хранителни продукти.“ — [3848.] „Не мислите ли вие, че би било по-добре да се позасегнат 8-те милиона фунта стерлинги, които лежат в банковите хранилища, вместо да се опитваме да върнем златото с такива жертви?“ — „Не, не мисля това.“
А ето и коментар към този героизъм. Дизраели разпитва господин В. Котън, директор и бивш управител на Английската банка:
„Какъв беше дивидендът, който получиха акционерите на банката през 1844 г.?“ — „7% за годината.“ — „А дивидендът за 1847 г.?“ — „9%“. „Плаща ли банката през текущата година данъка върху дохода за своите акционери?“ — „Разбира се.“ — „Направи ли това банката през 1844 г.?“ — „Не.“83) — „В такъв случай следователно този Банков закон (от 1844 г.) е отговарял твърде много на интересите на акционерите. Резултатът е значи такъв, че от времето на влизането в действие на новия закон дивидендът на акционерите се е повишил от 7% на 9% и освен това данъкът върху дохода се заплаща сега от банката, докато по-рано той трябваше да се заплаща от акционерите?“ — „Това е съвсем вярно“. — (№ № 4356 —4361.)
Мистер Пииз, провинциален банкер, съобщава следното относно натрупването на запаси в банките през време на кризата от 1847 г.
(4605.) „Тъй като банката беше принудена да повишава все повече своя лихвен процент, то опасенията станаха общи; провинциалните банки увеличиха своите парични запаси, както и сумата на банкнотите; и мнозина от нас, които в нормално време държаха у себе си може би само няколкостотин фунта в злато или в банкноти, започнаха незабавно да натрупват хиляди фунтове в своите каси и чекмеджета, тъй като цареше пълна неизвестност относно дисконта и способността на полиците да се обръщат на пазара, и по този начин последва едно всеобщо натрупване на парични запаси“.
Един член на комисията забелязва:
(4691.) „Следователно, каквато и да е била причината в течение на последните 12 години, резултатът във всеки случай е бил повече в полза на лихваря и паричния търговец, отколкото в полза на производителната класа изобщо“.
До каква степен търговците на пари използват периода на кризата, посочва Тук:
„В металообработвателното производство на Уорвикшир и Стафордшир много поръчки за стока бяха анулирани през 1847 г., защото лихвеният процент, който фабрикантът трябваше да заплати за сконтирането на своите полици, щеше да погълне повече от цялата негова печалба“ (№ 5451).
Да вземем сега един друг, по-рано вече цитиран, парламентарен отчет: „Report of Select Committee on Bank Acts, communicated from the Commons to the Lords, 1857“ (по-нататък се цитира като „В. С.“ 1857). Ето какво е отговорил при разпита г. Норман, директор на Английската банка и главно светило всред привържениците на „currency principle“[115]:
(3635.) „Вие казахте, че поддържате възгледа, че лихвеният процент не зависи от количеството на банкнотите, а от търсенето и предлагането на капитал. Не бихте ли желали да поясните, какво разбирате под капитал освен банкнотите и металическите пари?“ — „Аз смятам, че обикновеното определение на капитала е следното: това са стоките или услугите, употребявани в производството.“ — (3636.) „Всичките ли стоки включвате в думата капитал, когато говорите за лихвения процент?“ — „Всички стоки, които се употребяват в производството.“ — (3637.) „Всичко това ли разбирате под думата капитал, когато говорите за лихвения процент?“ — „Да. Да приемем, че един фабрикант от памучната индустрия се нуждае от памук за своята фабрика; по всяка вероятност той ще се сдобие с такъв, като сключи заем от своя банкер и с получените по този начин банкноти отиде в Ливърпул и купи памук. Това, от което той действително има нужда, е памукът; банкнотите или златото му са необходими само като средство да получи памук. Или напр. той се нуждае от средства, за да плати на работниците; тогава той отново взема в заем банкноти и с тях изплаща работната заплата на своите работници; работниците от своя страна се нуждаят от храна и квартира и парите са средството за тяхното заплащане.“ — (3638.) „Но нали лихвата се плаща за парите?“ — „Разбира се, преди всичко; но вземете друг случай. Да приемем, че фабрикантът купува памука на кредит, без да взема заем от банката; тогава разликата между цената в брой и цената на кредит в момента на изтичането на срока ще бъде и мярката на лихвата. Лихвата би съществувала дори и ако изобщо нямаше на света пари.“
Това самодоволно празнословие е напълно достойно за този стълб на „currency principle“. Преди всичко гениалното откритие, че банкнотите или златото са средство, за да се купи нещо, че те се вземат в заем не заради самите тях. И оттук трябва да следва, че лихвеният процент се регулира от какво? От търсенето и предлагането на стоки, макар че досега ние знаехме само, че те регулират пазарните цени на стоките. Но с еднакви пазарни цени на стоките са съвместими съвсем различни норми на лихвата. — И следва по-нататък такава мъдрост. На правилната забележка: „Но нали лихвата се плаща за парите“, което, разбира се, включва въпроса: какво общо със стоките има лихвата, получавана от банкера, който съвсем не търгува с тези стоки? И нима фабрикантите, които изразходват тези пари на най-различни пазари, т.е. на пазари, където цари съвсем различно съотношение на търсенето и предлагането на употребяваните в производството стоки, не получават пари при същия лихвен процент? — На този въпрос нашият величав гений отговаря: ако фабрикантът купува памук на кредит, „то разликата между цената в брой и цената на кредит в момента на изтичането на срока ще бъде и мярката на лихвата“. Обратното. Съществуващата норма на лихвата, чието регулиране трябва да обясни геният на Норман, е мащабът на разликата между цената в брой и цената на кредит до изтичането на срока. Преди всичко памукът трябва да се продаде по неговата цена в брой, а тази цена се определя от пазарната цена, която на свой ред се регулира от състоянието на търсенето и предлагането. Да приемем, че цената = 1000 ф. ст. С това се свършва сделката между фабриканта и памучния маклер, доколкото става дума за покупко-продажбата. Но тук се присъединява втора сделка. Сделката между заемодавеца и заемателя. Стойността от 1000 ф. ст. се дава в заем на фабриканта в памук, а той трябва да я върне в пари, да кажем, след три месеца. Тогава лихвата за сумата от 1000 ф. ст. за три месеца, която се установява от пазарната норма на лихвата, ще състави надбавката към цената в брой. Цената на памука се определя от търсенето и предлагането. Но цената на дадената в заем стойност на памука, на 1000 ф. ст. за три месеца, се определя от нормата на лихвата. И фактът, че самият памук се превръща по този начин в паричен капитал, се явява в очите на г. Норман като доказателство, че лихвата би съществувала дори и ако изобщо нямаше на света пари. Ако нямаше изобщо пари, нямаше във всеки случай да има обща норма на лихвата.
Преди всичко вулгарната представа за капитала като за „стоки, които се употребяват в производството“. Доколкото тези стоки фигурират като капитал, тяхната стойност като капитал, за разлика от тяхната стойност като стоки, се изразява в печалбата, която се получава от тяхното производително или търговско приложение. И нормата на печалбата безусловно има винаги известно отношение към пазарната цена на купените стоки и към тяхното търсене и предлагане, но тя се определя от съвсем други обстоятелства. И че нормата на лихвата, общо взето, има за граница нормата на печалбата, в това няма никакво съмнение. Но нека г. Норман направо ни каже как се определя тази граница. А тя се определя от търсенето и предлагането на паричния капитал за разлика от всички други форми на капитала. Но би могло да се запита по-нататък: как се определя търсенето и предлагането на паричния капитал? Не подлежи на съмнение, че съществува скрита връзка между предлагането на вещен капитал и предлагането на паричен капитал, както и това, че търсенето на паричен капитал от промишлените капиталисти се определя от условията на действителното производство. Вместо да ни разясни това, г. Норман ни разкрива премъдростта, че търсенето на паричен капитал не е тъждествено с търсенето на пари като такива; — и само тази премъдрост, защото в дълбочината на неговата душа, на Овърстон и на другите пророци на currency principle се таи нечиста съвест, тъй като те чрез изкуствено законодателно вмешателство се стремяха да превърнат средството за обръщение като такова в капитал и да повишат лихвения процент.
Да се обърнем сега към лорд Овърстон, alias*3 Самюел Джонс Лойд, и да видим как той трябва да обяснява защо взема 10% за своите „пари“, щом като „капиталът“ е тъй рядък в страната.
(3653.) „Колебанията на нормата на лихвата произлизат от една от двете причини: от изменение на стойността на капитала“.
(Превъзходно! Но стойността на капитала е, общо казано, лихвеният процент! Следователно изменението на нормата на лихвата произхожда тук от изменението на нормата на лихвата! „Стойността на капитала“, както посочихме по-рано, теоретически никога не се разбира иначе. Или може би г. Овърстон разбира под стойност на капитала нормата на печалбата — но тогава дълбокомисленият мислител се връща към това, че нормата на лихвата се регулира от нормата на печалбата!)
„или от изменение на сумата на намиращите се в страната пари. Всички големи колебания на лихвата, големи или по продължителността, или по амплитудата на колебанията, могат явно да бъдат сведени към изменения в стойността на капитала. Като най-убедителна практическа илюстрация на този факт може да ни служи повишението на лихвения процент през 1847 г. и после през последните две години (1855—1856); по-малките колебания на лихвения процент, които произтичат от изменението на сумата на разполагаемите пари, са малки както по тяхната амплитуда, така и по тяхната продължителност. Те стават често и колкото са по-чести, толкова по-сигурно водят към своята цел“,
т. е. към обогатяването на банкерите à la [от типа на] Овърстон. Милият Самюел Гарнел се изразява по този повод твърде наивно пред комитета на камарата на лордовете, „С. D.“ 1848/57:
(1324.) „Придържате ли се към мнението, че големите колебания на лихвения процент, които станаха миналата година, бяха изгодни за банкерите и търговците на пари, или не?“ — „Аз мисля, че те бяха изгодни за търговците на пари. Всички колебания в стопанския живот са изгодни за оня, които ги разбира (to the knowing men).“ — (1325.) „Не губи ли банкерът в края на краищата при високия лихвен процент вследствие обедняването на неговите най-добри клиенти?“ — „Не, аз съм на мнение, че такъв резултат в що-годе значителна степен не се получава.“
Voilà ce que parler veut dire.*4
Ние пак ще се върнем на въпроса за влиянието на сумата на намиращите се в страната пари върху лихвения процент. Но още сега трябва да се забележи, че и тук Овърстон върши едно quid pro quo.*5 Търсенето на паричен капитал през 1847 г. (преди октомври не съществуваше никаква загриженост от недостиг на пари за „количеството на наличните пари“, както го нарече по-горе Овърстон) започна да се засилва по различни причини: поскъпване на житото, повишение цените на памука, невъзможност да се продаде захарта вследствие на свръхпроизводството, железопътна спекула и крах, препълване на външните пазари с памучни стоки, описаното по-горе форсиране на вноса в Индия и износа от Индия*6 с единствената цел да се получат фиктивни полици. Всички тези обстоятелства, свръхпроизводството в промишлеността, както и недопроизводството в земеделието, следователно съвсем различни причини, обусловиха повишаването на търсенето на паричен капитал, т. е. на кредит и пари. Увеличеното търсене на паричен капитал имаше своите причини в хода на самия производствен процес. Но независимо от причината, именно търсенето на паричен капитал предизвика повишаване на лихвения процент, на стойността на паричния капитал. Ако Овърстон иска да каже, че стойността на паричния капитал се е повишила, защото се е повишила, то това е тавтология. Но ако той тук под „стойност на капитала“ разбира повишаване нормата на печалбата като причина за повишаване лихвения процент, то погрешността на това положение веднага ще се разбере. Търсенето на паричен капитал, а оттам и „стойността на капитала“ може да се повиши, макар и печалбата да се понижава; щом относителното предлагане на паричен капитал се понижи, ще се повиши неговата „стойност“. На Овърстон му се иска да докаже, че кризата от 1847 г. и високата норма на лихвата, която я съпровождаше, ни най-малко не са зависели от „количеството на разполагаемите пари“, т. е. от постановленията на инспирирания от него Банков закон от 1844 г.; макар че в действителност те зависеха от него, доколкото страхът от едно възможно изчерпване на банковия резерв — на това творение на Овърстон — прибави към кризата от 1847—1848 г. и парична паника. Но сега не става въпрос за това. Имаше недостиг от паричен капитал, който се дължеше на прекалените в сравнение с разполагаемите средства размери на операциите и който доведе до експлозия вследствие нарушението на процеса на възпроизводството, породено от неурожая, от неумерения строеж на железници, от свръхпроизводството, особено на памучни стоки, от машинациите в Индия и Китай, от спекулата, от прекомерния внос на захар и т.н. На хората, които купиха жито, когато то струваше 120 шилинга квартера, не достигаха сега, когато цената му спадна на 60 шилинга, именно 60-те шилинга, които те бяха платили в повече, и на същата сума не достигаше и ломбардният кредит срещу залог на жито. Съвсем не беше недостигът на банкноти, който им пречеше да обърнат своето жито в пари по старата цена от 120 шилинга, както той не пречеше и на ония, които внесоха прекомерно много захар, която после почти не успяваха да продадат. Същото беше положението и на онези господа, които бяха обвързали своя оборотен капитал (floating capital) в железници и бяха потърсили кредит, за да го заместят в своето „официално“ предприятие. Всичко това се изразява за Овърстон в едно „морално съзнание за повишилата се стойност на неговите пари (a moral sense of the enhanced value of his money)“. Ho тъкмо на тази повишила се стойност на паричния капитал съответстваше на другата страна намалената парична стойност на реалния капитал (на търговския капитал и производителния капитал). Стойността на капитала в едната форма се повиши, защото стойността на капитала в другата форма се намали. А Овърстон се опитва да отъждестви тези две стойности на различните видове капитал в една единствена стойност на капитала изобщо, и то по такъв начин, че противопоставя и двете на недостига на средства за обръщение, на налични пари. Но една и съща сума паричен капитал може да бъде дадена в заем посредством най-различни количества средства за обръщение.
Да вземем неговия пример относно 1847 г. Официалният банков лихвен процент беше: през януари 3—3 1/2%, през февруари 4—4 1/2%, през март в повечето случаи 4%, през април (паниката) 4—7 1/2%, през май 5—5 1/2%, през юни, общо взето, 5%, през юли 5%, през август 5—5 1/2%, през септември 5% с малки колебания до 5 1/4, 5 1/2, 6%, през октомври 5, 5 1/2 7%, през ноември 7—10%, през декември 7—5%. — В този случай лихвата се повишаваше, защото печалбата спадаше, а паричните стойности на стоките бяха спаднали извънредно ниско. Следователно, ако Овърстон тук казва, че лихвеният процент през 1847 г. се е повишил, защото стойността на капитала се е повишила, той под стойност на капитала може да разбира тук само стойността на паричния капитал, а стойността на паричния капитал е именно лихвеният процент и само лихвеният процент. Но по-късно се показва лисичата опашка — стойността на капитала се отъждествява с нормата на печалбата.
Що се отнася до високия лихвен процент през 1856 г., то Овърстон действително не е знаел, че той беше отчасти симптом за появяването на категорията на рицарите на кредита, които плащаха лихвите не от печалбата, а от чужд капитал; той само няколко месеца преди кризата през 1857 г. твърдеше, че „положението е безусловно здраво“.
По-нататък той казва [В. С. 1857]
(3722.) „Представата, че печалбата на предприятието се унищожава с повишаването на лихвения процент, е във висша степен погрешна. Първо, повишаването на лихвения процент рядко бива продължително; второ, дори и да е дълго и значително, то по същество представлява повишаване стойността на капитала; а защо се повишава стойността на капитала? Защото се е повишила нормата на печалбата.“
— И така, ние тук най-сетне узнахме какъв смисъл има „стойността на капитала“. Впрочем нормата на печалбата може да се държи продължително време на високо равнище, а предприемаческият доход да спадне и лихвеният процент да се повиши, така че лихвата да погълне по-голямата част от печалбата.
(3724.) „Повишаването на лихвения процент беше следствие на колосалното развитие на търговията в нашата страна и на силното повишаване на нормата на печалбата; и ако се чуват оплаквания, че повишаването на лихвения процент разрушавало самите тези две неща, които били негова собствена причина, то това е логически абсурд, за който човек не знае какво да каже.“
Но това е точно толкова логично, както ако той кажеше: повишената норма на печалбата беше следствие на повишението на стоковите цени с помощта на спекулата, и ако се чуват оплаквания, че повишаването на цените унищожавало своята собствена причина, т. е. спекулата, то това е логически абсурд и т.н. Че дадено нещо може в края на краищата да унищожи своята собствена причина, това е логически абсурд само за лихваря, който е влюбен във високия лихвен процент. Могъществото на римляните беше причината за техните завоевания, а тези завоевания унищожиха тяхното могъщество. Богатството е причината за разкоша, а разкошът действа разрушително върху богатството. Какъв хитрец! Идиотизмът на съвременния буржоазен свят най-добре се характеризира с почтителността, която внушаваше на цяла Англия „логиката“ на милионера, на този dunghill aristocrat*7. Впрочем, ако високата норма на печалбата и разширяването на предприятията могат да бъдат причини за висок лихвен процент, оттук съвсем не следва, че високият лихвен процент е причина за висока печалба. Въпросът се състои именно в това, не се ли задържа този висок лихвен процент (както това действително показа кризата) или не се ли вдигна той до най-високата си точка, след като от високата норма на печалбата беше останал само един спомен.
(3718.) „Що се отнася до голямото повишение на нормата на дисконтния процент, това обстоятелство възниква изключително от увеличилата се стойност на капитала, а причината за увеличилата се стойност на капитала може, струва ми се, всеки да открие с пълна яснота. Аз вече споменах факта, че през време на 13-годишното действие на Банковия закон търговията на Англия нарасна от 45 на 120 милиона фунта стерлинги. Възстановете в паметта си всички събития конто се съдържат в тези кратки цифрови данни; спомнете си колосалното търсене на капитал, което предизвика такова нечувано развитие на търговията; спомнете си, най-сетне, че естественият източник на предлагането за това грамадно търсене, а именно ежегодните спестявания на страната, беше през последните три или четири години изчерпан за разходи за военни нужди, които не донасят печалба. Да си призная, аз бях изненадан, че лихвата не се вдигна още по-високо или, с други думи, бях изненадан, че недостигът на капитали вследствие на тези колосални операции не се засили още повече, отколкото вие вече наблюдавахте.“
Каква удивителна игра на думи у нашия лихварски логик! Той пак се явява тук със своята повишена стойност на капитала! Вероятно той си въобразява, че на едната страна е ставало това колосално разширяване на процеса на възпроизводството, следователно натрупване на действителен капитал, а на другата страна се е намирал „капиталът“, по отношение на който се появило „колосално търсене“, предизвикано от стремежа да се осъществи това колосално увеличение на търговията! Но нима самото това колосално увеличение на производството не представляваше увеличение на капитала и нима, създавайки търсене, то заедно с това не създаваше и предлагане и дори увеличено предлагане на паричен капитал? Ако лихвеният процент се вдигна много високо, то беше само защото търсенето на паричен капитал растеше още по-бързо, отколкото предлагането, с други думи, защото с разширението на промишленото производство се разшири и неговата организация на базата на кредитната система. С други думи, действителното разширение на промишлеността предизвика засилено търсене на „заеми“ и това последното търсене е очевидно онова, което нашият банкер разбира под „колосално търсене на капитал“. Разбира се, не разширението на простото търсене на капитал повдигна износната търговия от 45 на 120 милиона. И какво разбира по-нататък Овърстон, когато казва, че погълнатите от Кримската война ежегодни спестявания на страната образуват естествения източник на предлагането за това голямо търсене? Първо, с помощта на какво натрупваше Англия през периода от 1792—1815 г., когато войната беше съвсем не такава, каквато е малката Кримска война? Второ, ако естественият източник е пресъхнал, от какъв източник тогава се стича капиталът? Както е известно, Англия не е сключвала заеми от други нации. Но ако наред с естествения източник има още и изкуствен, то за една страна най-приятният метод би бил да използува естествения източник за война, а изкуствения източник — в търговията. Но ако беше налице само старият паричен капитал, би ли могъл той да удвои своята ефективност чрез висок лихвен процент? Г-н Овърстон очевидно смята, че ежегодните спестявания на страната (които обаче в този случай са вероятно консумирани) се превръщат само в паричен капитал. Но ако не ставаше действително натрупване, т.е. повишаване на производството и увеличаване на количеството на средствата за производство, каква полза би имало от натрупването на вземания срещу това производство, облечени в парична форма?
Повишаването на „стойността на капитала“, което произтича от високата норма на печалбата, Овърстон обърква с повишаването, което произтича от засиленото търсене на паричен капитал. Това търсене може да се засилва по причини, които съвсем не зависят от нормата на печалбата. Сам Овърстон привежда като пример, че през 1847 г. това търсене се е засилило поради обезценяване на реалния капитал. В зависимост от това, как му е по-удобно, той отнася стойността на капитала ту към реалния капитал, ту към паричния капитал.
Недобросъвестността на нашия банков лорд, както и неговото ограничено банкерско гледище, което той дидактически подчертава, се вижда по-нататък от следното:
(3728. Въпрос:) „Вие казахте, че според вашето мнение нормата на дисконта няма за търговеца съществено значение; бихте ли били така добри да кажете, кое считате вие като обичайна норма на печалбата?“
Г-н Овърстон счита, че е „невъзможно“ да се отговори на този въпрос.
(3729.) „Да приемем, че средната норма на печалбата е 7—10%; в такъв случай едно изменение на нормата на дисконта от 2% на 7% или 8% трябва силно да повлияе върху нормата на печалбата, нали?“
(Самият автор на въпроса смесва нормата на предприемаческия доход с нормата на печалбата и изпуска изпредвид, че нормата на печалбата е общият източник на лихвата и на предприемаческия доход. Нормата на лихвата може да остави неизменена нормата на печалбата, но не и предприемаческия доход. Овърстон отговаря):
„Първо, деловите хора не ще плащат такава норма на дисконта, която поглъща значителна част от тяхната печалба; в такъв случай те по-скоро ще прекратят своята дейност.“
(Разбира се, ако могат да направят това, без да се разорят. Докато имат висока печалба, те ще плащат дисконта, защото искат това, а щом тя е ниска, те ще плащат, защото са принудени да плащат.)
„Какво означава дисконтът? Защо някой сконтира една полица?... Защото иска да получи повече капитал.“
(Стоп! Защото той иска да изпревари обратния приток в парична форма на своя твърдо заангажиран капитал и да избегне застоя в своята работа. Защото той трябва да посрещне срочни плащания. Той иска да увеличи капитала си само когато работите вървят добре, или ако спекулира с чужди капитали, дори когато работите вървят зле. Дисконтът в никой случай не е само средство за разширяване на сделките.)
„А защо иска той да получи в свое разпореждане голям капитал? Защото иска да приложи този капитал; а защо иска да приложи този капитал? Защото това е изгодно, но за него би било неизгодно, ако дисконтът поглъщаше неговата печалба.“
Този самодоволен логик приема, че полиците се сконтират само за разширяване на сделките и че сделките се разширяват, защото носят печалба. Първата предпоставка е погрешна. Обикновеният предприемач сконтира, за да антиципира паричната форма на своя капитал и с това да осигури непрекъснатостта на процеса на възпроизводството; не за да разшири предприятието или да се снабди с допълнителен капитал, а за да уравновеси кредита, който дава, с кредита, който получава. И ако започне да разширява своето предприятие чрез кредит, то дисконтът на полиците ще му принесе малко полза, тъй като дисконтът е само превръщане на намиращия се вече в неговите ръце паричен капитал от една форма в друга; той ще предпочете да сключи твърд заем за по-дълъг срок. Впрочем рицарят на кредита сконтира своите фиктивни полици, за да разшири своята дейност, за да покрие една несолидна сделка с друга, не за да получи печалба, а за да получи в свое разпореждане чужд капитал.
След като отъждествява по този начин дисконта със заем на добавъчен капитал (а не с превръщане на полици, които представляват капитал, в налични пари), г. Овърстон веднага отстъпва, щом го притиснат.
(3730. Въпрос:) „Нима търговиите, веднъж ангажирали се в някоя работа, не се оказват принудени да продължават известно време своите операции, въпреки временното повишение на лихвата?“ — (Овърстон:) „Няма съмнение, че ако при някаква отделна сделка някой може да получи в свое разпореждане капитал срещу по-нисък лихвен процент вместо срещу висок, то един такъв случай, взет от тази ограничена гледна точка, е за него приятен“.
Затова пък колко безгранична е гледната точка на г. Овърстон, когато той под „капитал“ неочаквано разбира само своя банкерски капитал и затова счита човека, който сконтира при него полици, за човек без капитал, тъй като капиталът на този последния съществува в стокова форма или тъй като паричната форма на капитала е в този случай полица, която г. Овърстон превръща в друга парична форма.
(3732.) „Можете ли във връзка с Банковия закон от 1844 г. да посочите какво е било приблизителното отношение на лихвения процент към златния резерв на банката; вярно ли е, че когато златото в банката е възлизало на 9 или 10 милиона, лихвеният процент е бил 6 или 7%, а когато златото е възлизало на 16 милиона, лихвеният процент е бил приблизително 3—4%?“ (Авторът на въпроса иска да го застави да му обясни лихвения процент, доколкото той се определя от количеството на златото в банката, с лихвения процент, доколкото той се определя от стойността на капитала.) — „Аз не ще кажа, че това е така... но ако е така, ние би трябвало, по мое мнение, да вземем още по-строги мерки от онези, които бяха взети през 1844 г.; защото ако беше истина, че колкото е по-голям златният запас, толкова е по-нисък лихвеният процент, тогава, съгласно този възглед по въпроса, ние би трябвало веднага да се заемем да увеличим златния запас до неограничена сума и тогава бихме свели лихвата до нула.“
Ни най-малко несмутен от тази неудачна шега, авторът на въпроса, Кейли, продължава:
(3733.) „Нека да е така, да приемем, че на банката се върнеха 5 милиона злато, в такъв случай златният запас в течение на следващите шест месеца би възлязъл на около 16 милиона, и да приемем, че благодарение на това лихвеният процент би спаднал на 3 или 4% — как би могло тогава да се твърди, че спадането на лихвения процент е произлязло от силното намаление на сделките?“ — „Аз казах, че неотдавнашното силно повишение на лихвения процент, а не неговото спадане, е тясно свързано със силното разширение на сделките“.
Но Кейли е казал следното: ако повишението на лихвения процент заедно с намалението на златния запас е показател за разширение на сделките, то в такъв случай понижението на лихвения процент заедно с увеличението на златния запас трябва да бъде показател за намаление на сделките. На това Овърстон не може да даде никакъв отговор.
(3736. Въпрос:) „Спомням си, че Вие“ (в текста стои постоянно Your Lordship*8) „бяхте казали, че парите са оръдие за получаване на капитал.“ (Каква безсмислица да се считат за оръдие за получаване на капитал; те са форма на капитала.) „При намаление на златния запас“ (на Английската банка) „не се ли състои, напротив, голямото затруднение в това, че капиталистите не могат да си набавят пари?“ — (Овърстон:) „Не; не са капиталистите, а некапиталистите, които търсят да си набавят пари; а защо те търсят пари? ... Защото посредством парите те получават в свое разпореждане капитала на капиталистите, за да водят работата на хора, които не са капиталисти.“
Тук той направо обяснява, че фабрикантите и търговците не са капиталисти и че капиталът на капиталиста е само паричният капитал.
(3737.) „Нима хората, които теглят полици, не са капиталисти?“ — „Хората, които теглят полици, могат да бъдат капиталисти, а могат и да не бъдат.“
Тук той се е хванал здраво.
Поставя му се въпрос, не представляват ли полиците на търговците стоки, които те са продали или натоварили. Овърстон отрича, че тези полици точно така представляват стойността на стоките, както банкнотите представляват златото. (3740, 3741.) Това е вече безсрамие!
(3742.) „Не е ли целта на търговеца да получи пари?“ — „Не, получаването на пари не е целта при тегленето на полицата; получаването на пари е целта при сконтирането на полиците.“
Тегленето на полици е превръщане на стоката в една от формите на кредитните пари, а сконтирането на полици е само превръщане на тези кредитни пари в други пари, а именно в банкноти. Във всеки случай г. Овърстон тук признава, че целта на сконтирането на полици е получаването на пари. По-рано той не позволяваше да се сконтира, за да се превърне капиталът от една форма в друга, а само — за да се получи допълнителен капитал.
(3743.) „Какво е главното желание на търговския свят под гнета на паниката, която според вашите думи е съществувала през 1825, 1837 и 1839 г., стремят ли се деловите хора да получат в свое разпореждане капитал или законни платежни пари?“ — „Те се стремят да получат в свое разпореждане капитал за по-нататъшното водене на своята дейност.“
Тяхната цел е да получат средства за плащане на изтичащите полици, които са теглени срещу самите тях, предвид на настъпилото ограничение на кредита, за да не бъдат принудени да продадат своята стока на безценица. Ако самите те изобщо нямат капитал, то заедно с платежните средства те, разбира се, получават едновременно и капитал, защото получават стойност без еквивалент. Търсенето на пари като такива винаги се свежда само до желанието да се превърне дадена стойност от формата на стока или на вземане във формата на пари. Затова именно, дори ако оставим настрана
кризите, има голяма разлика между заемането на капитал и дисконта, който само постига превръщането на паричните вземания от една форма в друга, или в действителни пари.
{Аз — редакторът — ще си позволя тук да вмъкна една забележка.
Според Норман, както и според Лойд-Овърстон, банкерът винаги се явява като лице, което „дава в заем капитал“, а неговият клиент — като лице, което иска от него „капитал“. Така, според думите на Овърстон, едно или друго лице сконтира при банкера една полица, „защото иска да получи капитал“ (3729), и за този човек е много приятно, ако „може да получи в свое разпореждане капитал срещу ниска лихва“ (3730). „Парите са оръдие за получаване на капитал“ (3736) и в случай на паника главното желание на деловия свят е да „получи в свое разпореждане капитал“ (3743). При всичката обърканост у Лойд-Овърстон по въпроса, какво е капитал, все пак от неговите думи достатъчно ясно се вижда, че той нарича капитал онова, което банкерът дава на своя делови клиент — капитал, който по-рано не се е притежавал от клиента и който му е даден в заем като допълнителен капитал към онзи, с който преди това е разполагал клиентът.
Банкерът дотолкова е свикнал да фигурира като разпределител — под формата на заем — на свободния в парична форма обществен капитал, че всяка функция, при която той дава пари, му се вижда като отпускане на аванс, на заем. Всичките пари, които той изплаща, му се представят като заем, като аванс. Когато банкерът разходва пари направо за отпускане на заем, това е вярно в буквалния смисъл. Когато ги разходва за сконтиране на полици, то за самия него те действително представляват аванс, заем, отпуснат до изтичане срока на полицата. По този начин в главата на банкера се затвърдява представата, че той не може да извърши нито едно плащане, което да не е аванс, и при това аванс не само в смисъл, че всяко влагане на пари с цел да се получи лихва или печалба се разглежда от икономическа гледна точка като аванс, който съответният притежател на пари като частно лице отпуска на самия себе си като предприемач. А аванс, заем, в този определен смисъл, че банкерът заемообразно предава на клиента една сума, с която се увеличава намиращият се в разпореждане на последния капитал.
Именно тази представа, която се пренесе от банкерската кантора в политическата икономия, създаде объркващия спорен въпрос: онова, което банкерът предоставя в разпореждане на своя клиент като налични пари, капитал ли е, или това са само пари, средства за обръщение, currency? За да се разреши този — по същество прост — спорен въпрос, трябва да застанем на гледището на банковите клиенти. Всичко зависи от това, какво те искат и какво получават.
Ако банката е съгласна да отпусне на своя клиент заем просто срещу неговия личен кредит, без той да представи от своя страна гаранции, работата е ясна. Клиентът безусловно получава един аванс с определена стойностна величина, един заем като допълнение към своя капитал, с който досега е разполагал. Той получава аванса, заема в парична форма, т.е. получава не само пари, но и паричен капитал.
А ако той получава заем, отпуснат срещу залог на ценни книжа и пр., това е аванс в този смисъл, че му се дават пари при условие, че ще ги върне обратно. Но това не е авансиране на капитал. Защото ценните книжа също представляват капитал, и то на по-голяма сума от заема. Следователно получателят взема по-малка капиталова стойност, отколкото дава като залог; такава операция съвсем не представлява за него придобиване на добавъчен капитал. Той извършва сделката не защото му е нужен капитал — той вече го има в своите ценни книжа, — а защото му са нужни пари. Тук следователно имаме заемане на пари, а не на капитал.
Ако авансът се отпуща срещу дисконт на полици, тогава изчезва и формата на аванса. Тук имаме налице чиста покупко-продажба. Посредством джирото полицата минава в собственост на банката, а парите — в собственост на клиента; за тяхното връщане от негова страна не става и дума. Ако клиентът купува налични пари с полица или с друго оръдие на кредита, това е ни повече и ни по-малко също такъв аванс, също такъв заем, както ако купеше налични пари с някаква друга стока: с памук, желязо, жито. И най-малко тук може да става дума за авансиране на капитал. Всяка покупко-продажба между търговец и търговец е прехвърляне на капитал. Но заем имаме само там, където прехвърлянето на капитал не става взаимно, а става едностранно и за срок. Затова авансиране на капитал посредством сконтиране на полици може да става само там, където полицата е фиктивна полица, която съвсем не представлява продадена стока и която не взема нито един банкер, щом знае що за полица е това. Следователно при нормалната дисконтна сделка клиентът на банката не получава никакъв аванс, никакъв заем нито в капитал, нито в пари; той получава пари срещу продадена стока.
По този начин случаите, когато клиентът иска от банката и получава от нея капитал, се различават много ясно от онези случаи, когато той получава пари в заем или купува пари от банката. И тъй като тъкмо г. Лойд-Овърстон имаше обичай само в най-редки случаи да отпуска в заем без покритие своите фондове (той беше банкерът на моята фирма[116] в Манчестър), то също така е ясно, че неговите красиви описания относно масите от капитал, които великодушните банкери авансират на нуждаещите се от капитал фабриканти, са чиста измислица.
Впрочем в гл. ХХХII Маркс казва по същество същото: „Търсенето на платежни средства е просто търсене на превръщане в пари, доколкото търговците и производителите могат да представят солидна гаранция; то е търсене на паричен капитал, доколкото такава гаранция липсва, доколкото следователно заемането на платежни средства им дава не само паричната форма, но и недостигащия им за плащането еквивалент, безразлично в каква форма“. — После в гл. XXXIII: „При развит кредит, когато парите се съсредоточават в ръцете на банките, банките поне номинално авансират пари. Това авансиране не се отнася до парите, които се намират в обръщение. Тук се авансира оръдието на обръщението, а не се авансират капиталите, които се обръщат с помощта на това оръдие.“ — Г-н Чапмен, който трябва да знае това, също така потвърждава гореизложеното разбиране на дисконтната операция:
„В. С.“ 1857: „Банкерът има полицата, банкерът е купил полицата. Показания. Въпрос 5139.
Впрочем ние ще се върнем пак на тази тема в гл. XXVIII*9. — Ф. Е.}
(3744.) „Бъдете така любезни да опишете, какво действително разбирате под израза капитал?“ — (Отговор на Овърстон:) „Капиталът се състои от различни стоки, чрез които се поддържа в ход дейността (capital consists of various commodities, by the means of which trade is carried on); има основен капитал и има оборотен капитал. Вашите кораби, вашите докове, вашите корабостроителници са основен капитал; вашите хранителни продукти, вашите дрехи и т. н. са оборотен капитал.“
(3745.) „Отливът на златото зад граница има ли вредни последствия за Англия?“ — „Не, ако с тази дума се свързва един разумен смисъл.“ (Появява се старата теория на Рикардо за парите)... „При естествения ред на нещата парите на целия свят се разпределят в известни пропорции между различните страни; тези пропорции са от такъв род, че при едно подобно разпределение“ (на парите) „взаимоотношенията между една коя да е страна, от една страна, и всички останали страни на света, от друга, се явяват като проста размяна; но има пертурбации, които от време на време влияят върху това разпределение; щом те се появят, част от парите на дадена страна се отлива в другите.“ — (3746.) „Вие употребявате сега израза: пари. Ако съм ви разбрал по-преди правилно, вие наричахте това загуба на капитал.“ — „Кое съм наричал загуба на капитал?“ — (3747.) „Отлива на злато.“ — „Не, това не съм казвал. Ако вие употребявате златото като капитал, тогава без съмнение това ще бъде загуба на капитал; това ще бъде отстъпване на известна част от благородния метал, от който се състоят световните пари.“ — (3748.) „Нима вие не казвахте попреди, че изменението на нормата на дисконта е само признак за изменение на стойността на капитала?“ — „Да.“ (3749.) „И че нормата на дисконта се изменя, общо взето, с изменението на златния резерв на Английската банка?“ — „Да; но аз вече казах, че колебанията на лихвения процент, които произтичат от изменението на количеството на парите“ (следователно той разбира тук количеството на действителното злато) „в страната, са съвсем нищожни...“
(3750.) „И така, вие искате да кажете, че е станало намаление на капитала, щом е станало едно по-продължително, но все пак само временно повишение на дисконта над обичайната норма?“ — „Намаление в известен смисъл на думата. Изменило се е съотношението между капитала и търсенето на капитал; но възможно е това да се дължи на увеличението на търсенето, а не вследствие намаление количеството на капитала.“
(Но нали току-що капиталът се приравняваше към парите или златото и малко по-рано повишението на лихвения процент се обясняваше с високата норма на печалбата, произлизаща от разширението, а не от съкращението на сделките или на капитала.)
(3751.) „Какъв капитал вие имате тук специално предвид?“ — „Зависи напълно от това, от какъв капитал се нуждае всеки отделен човек. Това е капиталът, с който разполага нацията за водене на своята стопанска дейност, и ако тази дейност се разшири двойно, трябва да настъпи силно увеличение на търсенето на капитал, необходим за по-нататъшното й продължение.“
(Този хитър банкер отначало разширява двойно дейността си и след това увеличава търсенето на капитала, необходим за това удвояване. Той вижда винаги пред себе си само своя клиент, който търси от господин Лойд по-голям капитал, за да разшири двойно своята дейност.) —
„Капиталът е както всяка друга стока“ (но нали капиталът, по мнението на г. Лойд, не е нищо друго освен съвкупността от стоките!); „той изменя своята цена“ (следователно стоките два пъти менят цената си — веднъж като стоки и втори път — като капитал) „в зависимост от търсенето и предлагането“.
(3752.) „Колебанията в нормата на дисконта са свързани, общо взето, с колебанията на златния запас в банковите хранилища. Този ли капитал имате вие предвид?“ — „Не.“ — (3753.) „Можете ли да посочите един пример, когато в Английската банка са били натрупани големи запаси от капитал и в същото време нормата на дисконта е стояла високо?“ — „В Английската банка се натрупват не капитали, а пари.“ — (3754) „Вие дадохте показание, че лихвеният процент зависи от количеството на капитала; бихте ли имали любезността да ни кажете, какъв капитал имате предвид и можете ли да приведете един пример, когато в банката са лежали големи запаси от злато и в същото време лихвеният процент е стоял високо?“ — „Твърде вероятно е“ (аха!), „щото натрупването на злато в банката да е могло да съвпадне с нисък лихвен процент, защото в един период на слабо търсене на капитал“ (именно на паричен капитал; времето, за което става тук дума, именно 1844 и 1845 г., беше време на процъфтяване) „може естествено да се натрупва средството или оръдието, с помощта на което се осъществява командването на капитала.“ — (3755.) „Следователно вие мислите, че между нормата на дисконта и количеството на златото в трезорите на банката няма никаква връзка?“ — „Такава връзка може би и да съществува, но това не е принципиална връзка“ (обаче неговият Банков закон от 1844 г. издигна именно в принцип на Английската банка регулирането на лихвения процент според количеството на намиращото се в нейно разпореждане злато); „Тези явления могат да съвпадат по време (there may be a coincidence of time)“. — (3758.)
„Следователно вие искате да кажете, че затруднението на търговците тук в страната, във време на недостиг на пари, вследствие на високата норма на дисконта се състои в това, да се получи капитал, а не в това, да се получат пари?“ — „Вие смесвате две различни неща, които аз в тази форма не съединявам; трудността се състои в това, да се получи капитал, но също тъй е трудно да се получат пари... Трудността да се получат пари и трудността да се получи капитал е една и съща трудност, разглеждана в два различни момента на нейното развитие.“
Тук рибата пак се е хванала здраво. Първата трудност е да се сконтира една полица или да се получи заем срещу залог на стока. Трудността се състои в това, да се превърне в пари даден капитал или даден търговски стойностен знак за капитал. И тази трудност се изразява между другото във високия лихвен процент. Но щом парите са вече получени, в какво се състои тогава втората трудност? Ако става дума само за плащането, нима някой ще срещне трудност да се освободи от своите пари? А ако става дума за покупка, нима някой е срещал някога през време на криза затруднение при купуването на стока? И ако дори се допусне, че се касае до особения случай на поскъпване на житото, памука и т.н., то тази трудност би могла да се изразява не в стойността на паричния капитал, т.е. не в лихвения процент, а само в цената на стоката; а пък тази трудност е вече преодоляна с това, че нашият човек сега разполага с пари за покупката на тази стока.
(3760.) „Но нима повишената норма на дисконта не увеличава трудността да се получат пари?“ — „Тя увеличава трудността да се получат пари, но не за притежаването на парите става дума, парите са само формата“ (и тази форма носи печалба в джоба на банкера), „в която се изразява увеличилата се трудност да се получи капитал в сложните отношения на културната обстановка.“
(3763.) (Отговор на Овърстон:) „Банкерът е посредникът, който, от една страна, приема влогове, а, от друга страна, използва тези влогове, като ги поверява във формата на капитал в ръцете на хора, които и т.н.“
Тук узнаваме, най-сетне, какво разбира той под капитал. Той превръща парите в капитал, като „ги поверява“, или, казано малко по-неделикатно, като ги дава под лихва.
След като беше казал по-рано, че прилагането на дисконтната норма не е по същество свързано с изменението сумата на златния запас на банката или с количеството на разполагаемите пари, а най-многото съвпада по време, г. Овърстон повтаря:
(3805.) „Ако в страната количеството на парите се намали вследствие на отлив, то стойността им ще се повиши и Английската банка ще трябва да се приспособи към това изменение на стойността на парите“ (следователно към изменението на стойността на парите като капитал, с други думи, към изменението на лихвения процент, защото стойността на парите като пари си остава в сравнение със стоките предишната). „Технически това се изразява така, че банката повишава лихвения процент.“
(3819.) „Аз никога не ги смесвам едно с друго.“
Тоест парите с капитала. Той не ги смесва по простата причина, че никога не ги различава.
(3834.) „Твърде голямата сума, която трябваше да се заплати“ (за жито през 1847 г.) „за необходимите средства за съществуване на страната и която в действителност беше капитал.“
(3841.) „Колебанията на нормата на дисконта имат без съмнение твърде тясна връзка със състоянието на златния резерв“ (на Английската банка), „защото състоянието на резервите е показателят за увеличението или намалението на масата на намиращите се в страната пари; и в същата пропорция, в която се увеличава или се намалява количеството на парите в страната, спада или се повишава стойността на парите, а с това се съобразява и банковата норма на дисконта.“
По този начин Овърстон признава тук онова, което категорично отричаше в своето показание № 3755.
(3842.) „Между едното и другото съществува тясна връзка.“
А именно между количеството на златото в емисионния отдел на банката и банкнотния резерв в отдела за банкови операции. Тук той обяснява изменението на лихвения процент с изменението на количеството на парите. При това той казва една лъжа. Резервите могат да се намалят поради това, че се е увеличило количеството на обръщащите се в страната пари. Това се случва, когато публиката взема повече банкноти, а металическият запас не се намалява. Но тогава ще се повиши лихвеният процент, защото в този случай банковият капитал на Английската банка е ограничен по закона от 1844 г.[117] Но по това той не бива да говори, тъй като вследствие на този закон двата отдела на банката нямат нищо общо помежду си.
(3859.) „Една висока норма на печалбата винаги ще повлече след себе си засилено търсене на капитал; засиленото търсене на капитал ще повиши неговата стойност.“
Тук, най-сетне, откриваме връзката, както си я представя Овърстон, между високата норма на печалбата и търсенето на капитал. Между другото през 1844—1845 г. цареше напр. в памучната промишленост висока норма на печалбата, защото при силно търсене на памучни стоки суровият памук беше евтин и остана евтин. Стойността на капитала (а според едно, дадено по-рано от Овърстон определение капитал е това, от което всеки един се нуждае за своето предприятие), следователно в дадения случай стойността на суровия памук не се повиши за фабриканта. Нека високата норма на печалбата да е подбудила някой памучен фабрикант да вземе в заем пари, за да разшири своята дейност. В такъв случай би се повишило неговото търсене на паричен капитал и на нищо повече.
(3889.) „Златото може да бъде и да не бъде пари, както хартията може да бъде и да не бъде банкнота.“
(3896.) „Правилно ли ви разбирам в смисъл, че вие се отказвате от положението, с което се аргументирахте през 1840 г., че колебанията в количеството на намиращите се в обръщение банкноти на Английската банка трябва да следват колебанията в сумата на златния запас?“ — „Аз дотолкова се отказвам от него... доколкото при сегашното състояние на нашите познания ние трябва да прибавим към намиращите се в обръщение банкноти още и банкнотите, които лежат в банковия резерв на Английската банка.“
Това е превъзходно. Произволното постановление, че банката може да печата толкова книжни банкноти, колкото е златото в нейните хранилища плюс още 14 милиона, обуславя, разбира се, обстоятелството, че банкнотната емисия на банката се колебае заедно с колебанията на златния запас. Но тъй като „сегашното състояние на нашите познания“ ясно показа, че количеството на банкнотите, което банката има право съгласно това постановление да фабрикува (и което емисионният отдел предава на отдела за банкови операции — че това обръщение между двата отдела на Английската банка, което се колебае с изменението на златния запас, не определя колебанията на банкнотното обръщение вън от стените на Английската банка, то последното, действителното обръщение, става сега за администрацията на банката безразлично и решаващо става само обръщението между двата отдела на банката, чиято разлика от действителното се отразява в резерва. За външния свят това обръщение е важно само доколкото резервът показва до каква степен банката се е приближила до установения от закона максимум на банкнотната емисия и колко още могат да получат клиентите на банката от отдела за банкови операции.
За mala fides*10 на Овърстон говори следният блестящ пример:
(4243.) „Колебае ли се, по ваше мнение, количеството на капитала от месец на месец в такава степен, че неговата стойност да може вследствие на това да се изменя така, както наблюдавахме това през последните години в колебанията на нормата на дисконта?“ — „Съотношението между търсенето и предлагането на капитал несъмнено може да се изменя дори в кратки промеждутъци от време... Ако Франция утре заяви, че възнамерява да сключи голям заем, това без съмнение веднага ще предизвика в Англия силно изменение е стойността на парите, т.е. в стойността на капитала.“
(4245.) „Ако Франция даде да се разбере, че тя веднага се нуждае за някаква цел от стоки за 30 милиона, ще възникне, ако си послужим с по-научния и по-прост израз, силно търсене на капитал.“
(4246.) „Капиталът, който Франция би желала да купи с помощта на своя заем, е едно; парите, с които Франция ще го купи, е нещо друго; тогава кое изменя своята стойност — парите ли или не?“ — „Ние пак се връщаме на стария въпрос и аз смятам, че този въпрос е по-подходящ за кабинета на учения, отколкото за тази заседателна зала на комитета.“
С тези думи той се оттегля, но не в кабинета на учения84).
БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ
*1 — по номиналната стойност. Ред.
*2 — преди всичко. Ред.
*3 — или другояче. Ред.
*4 — Ето какво значи да бъбриш. Ред.
*5 — смешение на понятията. Ред.
*6 Виж настоящия том, стр. 440—441 Ред.
*7 — аристократ на бунището. Ред.
*8 — Ваша светлост. Ред.
*9 Виж настоящия том, стр. 485—486. Ред.
*10 — недобросъвестността. Ред.
83) Т.е. по-рано се установяваше първо дивидендът и след това при изплащането на дивиденда се удържаше от всеки акционер данъкът върху дохода; а след 1844 г. се изплащаше първо данъкът от брутната печалба на банката, а след това вече се разпределяше дивидендът „free of Income Tax“ [„свободен от данък върху дохода“]. Следователно номинално един и същ процент във втория случай е по-висок със сумата на данъка. — Ф. Е.
84) Още относно объркаността на понятията у Овърстон по въпросите за капитала — на края на глава XXXII. [Ф. Е.]
БЕЛЕЖКИ
[115] „Currency principle“ („Принцип на паричното обръщение“), или „парична школа“ — една от разновидностите на школата, която застъпвала количествената теория за парите. Нейните представители твърдели, че стойността и цената на стоките се определят от количеството на парите в сферата на обръщението. Те си поставяли за цел поддържането на устойчиво парично обръщение и като единствено средство за това смятали осигуряването на задължително златно покритие на банкнотите и регулирането на тяхното емитиране с оглед на вноса и износа на благородни метали. Като изхождала от погрешните си теоретични предпоставки, „паричната школа“ смятала, че решаващата причина за икономическите кризи на свръхпроизводство е нарушаването на прокламираните от нея закони за паричното обръщение. Теорията на тази школа била популярна в Англия през първата половина на XIX в. Опитите на английското правителство да се опре на тази теория (банковият акт от 1844 г.) обаче нямали никакъв успех и само потвърдили научната ѝ несъстоятелност и абсолютната ѝ неприложимост на практика (виж също настоящия том, глава XXXIV „Принципът на паричното обръщение“ и банковото законодателство от 1844 г.).
[116] Има се пред вид фирмата Ермен и Енгелс.
[117] Виж бележка 110.