Съдържание на „Капиталът. Трети том.“

КАРЛ МАРКС

Капиталът. Книга III.

Цялостният процес на капиталистическото производство

1894

Издаден под редакцията на Фридрих Енгелс

ОТДЕЛ ПЕТИ
Разпадане на печалбата
на лихва и предприемачески доход.
Лихвоносният капитал

Глава двадесет и първа
Лихвоносният капитал

Когато за пръв път разглеждахме общата, или средната, норма на печалбата (отдел II на тази книга), тази последната не изпъкваше още пред нас в своя завършен вид, тъй като изравняването на печалбите се представяше още просто като изравняване на промишлените капитали, вложени в различните сфери на производството. Това беше допълнено в предидущия отдел, където бяха изследвани участието на търговския капитал в това изравняване и търговската печалба. Общата норма на печалбата и средната печалба се представиха сега в по-тесни граници, отколкото преди. В хода на по-нататъшното изследване трябва да се има предвид, че когато говорим в следващото изложение за обща норма на печалбата, или за средна печалба, ние разбираме нейното последно значение, т.е. говорим само за средната норма в нейния завършен вид. А тъй като тази норма сега е еднаква за промишления и за търговския капитал, то, доколкото се касае само до тази средна печалба, също така не е необходимо да правим занапред разлика между промишлена и търговска печалба. Независимо от това, дали капиталът е вложен в сферата на производството като промишлен капитал или в сферата на обръщението като търговски капитал, той носи pro rata на своята величина една и съща годишна средна печалба.

Парите, взети тук като самостоятелен израз на една стойностна сума — независимо от това, дали тя съществува действително във формата на пари или на стока, — могат на базата на капиталистическото производство да бъдат превърнати в капитал и вследствие на такова превръщане самите те се превръщат от дадена стойност в самонарастваща, увеличаваща се стойност. Те произвеждат печалба, т. е. дават на капиталиста възможност да извлича от работниците и да присвоява определено количество незаплатен труд, принаден продукт и принадена стойност. С това освен потребителната стойност, която притежават като пари, те придобиват добавъчна потребителна стойност, именно тази, да функционират като капитал. Тяхната потребителна стойност се състои тук именно в печалбата, която те, превърнати в капитал, произвеждат. В това си свойство на потенциален капитал, на средство за производство на печалба, парите стават стока, но стока sui generis^*1. Или, което се свежда до същото, капиталът като капитал става стока⁵⁴⁾.

Да приемем, че годишната средна норма на печалбата се равнява на 20%. В такъв случай една машина на стойност 100 ф. ст., която се използва като капитал при средни условия и при средно равнище на умение и целесъобразност, би дала печалба 20 ф. ст. От това следва, че един човек, който разполага със 100 ф. ст., държи в ръцете си властта да превърне тези 100 ф. ст. в 120, или да произведе печалба от 20 ф. ст. Той държи в ръцете си един потенциален капитал от 100 ф. ст. Ако този човек отстъпи тези 100 ф. ст. за една година на някой друг, който действително ще ги употреби като капитал, той му дава властта да произведе 20 ф. ст. печалба, да произведе принадена стойност, която нищо не му струва, за която той не заплаща никакъв еквивалент. Ако последното лице заплаща на собственика на тези 100 ф. ст. в края на годината например 5 ф. ст., т. е. част от произведената печалба, по такъв начин то заплаща потребителната стойност на тези 100 ф. ст., потребителната стойност на тяхната функция като капитал, на функцията да произвеждат 20 ф. ст. печалба. Частта от печалбата, която се заплаща на притежателя на тези пари, се нарича лихва, което следователно не е нищо друго освен едно особено название, особена рубрика за онази част от печалбата, която функциониращият капитал трябва да заплати на притежателя на капитала, вместо да я сложи в собствения си джоб.

Ясно е, че притежанието на тези 100 ф. ст. дава на техния притежател силата да притегли към себе си лихвата, известна част от печалбата, произведена от неговия капитал. Ако той не беше дал тези 100 ф. ст. на някое друго лице, последното не би могло да произведе печалба, изобщо не би могло да функционира като капиталист по отношение на тези 100 ф. ст.⁵⁵⁾.

Да се говори тук заедно с Джилбърт (виж бележката) за естествена справедливост е безсмислица. Справедливостта на сделките, които се извършват между агентите на производството, се основава на това, че тези сделки произтичат като естествено следствие от производствените отношения. Юридическите форми, в които тези икономически сделки се проявяват като волеви действия на участниците, като израз на тяхната обща воля и като задължения, към чието изпълнение отделните страни биват принуждавани от държавата — тези юридически форми, само като форми, не могат сами да определят това съдържание на сделките. Те само го изразяват. Това съдържание е справедливо, доколкото съответства на начина на производството, доколкото му е адекватно. То е несправедливо, доколкото му противоречи. Робството е несправедливо на базата на капиталистическия начин на производство; също така е несправедлива измамата по отношение качеството на стоката.

Тези 100 ф. ст. произвеждат печалба от 20 ф. ст., защото функционират като капитал — било то промишлен или търговски. Обаче sine qua non^*2 за такова тяхно функциониране като капитал е изразходването им като капитал, т. е. изразходването на парите за покупка на средства за производство (при промишления капитал) и за покупка на стока (при търговския капитал). Но за да бъдат парите изразходвани, те трябва да бъдат налице. Ако А, собственикът на тези 100 ф. ст., би ги изразходвал за свое лично потребление или би ги задържал при себе си като съкровище, то В, функциониращият капиталист, не би могъл да ги изразходва като капитал. Той изразходва не свой капитал, а капитал, принадлежащ на А, но той не може да изразходва принадлежащия на А капитал без съгласието на лицето А. Така че всъщност тези 100 ф. ст. се изразходват първоначално като капитал от лицето А, макар че цялата негова функция като капиталист се ограничава в това изразходване на 100-те ф. ст. като капитал. Доколкото се касае до тези 100 ф. ст., то В само затова функционира като капиталист, защото А му предоставя тези 100 ф. ст. и по този начин ги изразходва като капитал.

Нека най-напред разгледаме своеобразното обръщение на лихвоносния капитал. След това, на второ място, трябва да разгледаме своеобразния начин, по който той се продава като стока, именно като се дава в заем, а не се отстъпва веднъж завинаги.

Изходната точка са парите, които А дава в заем на В. Заемът може да бъде отпуснат срещу залог или без залог; обаче първата форма е по-древна, с изключение на заемите срещу стоки или срещу ценни книжа като полици, акции и т.н. Тези особени форми тук нас не ни интересуват. Ние тук имаме работа с лихвоносния капитал в неговата обикновена форма.

В ръцете на В парите действително се превръщат в капитал, извършват движението П—С—П' и след това отново се връщат при А като П', като П+ΔП, където ΔП представлява лихвата. За по-голяма простота ние засега оставяме настрана случая, когато капиталът остава в ръцете на В за по-продължително време и лихвите се плащат на определени падежи.

И така, движението е следното:

П—П—С—П'—П'.

Тук се появяват два пъти 1) изразходването на парите като капитал, 2) обратният им приток като реализиран капитал, като П', или П+ΔП.

При движението на търговския капитал П—С—П' една и съща стока преминава два пъти, а в случаите, когато търговец продава на търговец, и много пъти от едни ръце в други; но всяко такова преместване на една и съща стока означава метаморфоза, покупка или продажба на стоката, колкото пъти и да се повтаря този процес, докато стоката не влезе окончателно в потреблението.

От друга страна, в С—П—С се извършва двукратно преместване на едни и същи пари, но това двукратно преместване показва пълната метаморфоза на стоката, която най-напред се превръща в пари, а след това пак се превръща от пари в друга стока.

Напротив, за лихвоносния капитал първото преместване на П съвсем не е момент нито на стоковата метаморфоза, нито на възпроизводството на капитала. Преместването на П става такъв момент едва при вторичното им изразходване, в ръцете на функциониращия капиталист, който върши с тези пари търговия или ги превръща в производителен капитал. Първото преместване на П не изразява тук нищо друго освен тяхното преотстъпване или предаване от лицето А на лицето В, което преотстъпване става обикновено при съблюдаване на известни юридически форми и условия.

На това двукратно изразходване на парите като капитал, при което първото е просто предаване на парите от лицето А на лицето В, съответства и тяхното двукратно връщане. Като П', или П+ΔП, те се връщат от движението обратно към функциониращия капиталист В. Тогава последният пак ги предава на А, но вече заедно с част от печалбата, предава ги като реализиран капитал, като П+<ΔП където ΔП не е равно на цялата печалба, а представлява само част от печалбата, лихвата. Към В те се връщат обратно само като това, което той е изразходвал — като функциониращ капитал, който обаче е собственост на А. Ето защо, за да се завърши процесът на тяхното връщане, В трябва да ги предаде на А. Но освен капиталовата сума, В трябва да предаде на А под названието лихва част от печалбата, произведена от него с помощта на тази сума капитал, тъй като А е дал парите на В само като капитал, т. е. като стойност, която не само се запазва в движението, но и създава на своя собственик принадена стойност. Те остават в ръцете на В само докато представляват функциониращ капитал. И след своето завръщане — след изтичането на срока — те престават да функционират като капитал. Но и като вече нефункциониращ капитал те трябва да бъдат отново предадени обратно на А, който не е престанал да бъде техен юридически собственик.

Формата на заемането, която вместо формата на продажбата е свойствена на тази стока, на капитала като стока, но която се среща и при други сделки, произтича вече от определението, че капиталът се явява тук като стока, или че парите като капитал стават стока.

Тук трябва да се прави следната разлика:

Ние видяхме („Капиталът“, кн. II, гл. I) и припомняме тук накратко, че в процеса на обръщението капиталът функционира като стоков капитал и като паричен капитал. Но и в двете форми капиталът става стока не като капитал.

Щом производителният капитал се превърне в стоков капитал, той трябва да бъде хвърлен на пазара, да бъде продаден като стока. Тук той функционира просто като стока. Капиталистът се явява в дадения случай само като продавач на стока, както и купувачът — само като купувач на стока. Като стока продуктът трябва в процеса на обръщението да реализира чрез продажбата своята стойност, да приеме своя превърнат вид, вид на пари. Затова е също така съвсем безразлично дали тази стока се купува от някой потребител като средство за живот, или от някой капиталист като средство за производство, като съставна част на капитал. В акта на обръщението стоковият капитал функционира само като стока, не като капитал. Той е стоков капитал за разлика от простата стока, 1) защото той вече е бременен с принадена стойност, следователно реализацията на неговата стойност е същевременно и реализация на принадена стойност; но това с нищо не изменя факта, че той съществува просто като стока, като продукт с определена цена;

2) защото тази негова функция като стока е момент от процеса на неговото възпроизводство като капитал и затова неговото движение като стока, бидейки само частично движение в извършвания от него процес, е същевременно негово движение като капитал; но то става такова не чрез самия акт на продажбата, а само поради връзката, която съществува между този акт и цялото движение на тази определена стойностна сума като капитал.

Също така като паричен капитал той фактически действа само просто като пари, т.е. като средство за покупка на стоки (на производствени елементи). Обстоятелството, че тези пари са тук същевременно паричен капитал, форма на капитала, не произтича от акта на покупката, от онази действителна функция, която той изпълнява като пари, а от връзката на този акт със съвкупното движение на капитала, защото този акт, който капиталът извършва като пари, служи като встъпление към капиталистическия производствен процес.

Но доколкото стоковият капитал и паричният капитал действително функционират, действително играят своята роля в процеса, стоковият капитал действа тук само като стока, а паричният капитал — само като пари. В нито един от отделните моменти на метаморфозата, разглеждани сами по себе си, капиталистът не продава на купувача стоката като капитал — макар че за него стоката представлява капитал — и не отчуждава парите си на продавача като капитал. И в двата случая той отчуждава стоката просто като стока и парите просто като пари, като покупателно средство по отношение на стоката.

В процеса на обръщението капиталът се явява като капитал само в общата връзка на целия процес, в момента, в който изходната точка е едновременно и точката, към която се връща движението, в П—П' или С—С' (докато в процеса на производството той се явява като капитал вследствие подчиняването на работника от капиталиста и вследствие производството на принадена стойност). Но в този момент на връщане към изходната точка междинният процес е изчезнал. Налице тук е П', или П+ΔП, една парична сума, равна на първоначално авансираната парична сума плюс известен излишък над нея, реализираната принадена стойност (независимо от това, дали стойностната сума, увеличена с ΔП, съществува сега във формата на пари или на стока, или на производствени елементи). И тъкмо в тази точка на връщането, в която капиталът съществува като реализиран капитал, като нараснала стойност — доколкото тази точка се фиксира като точка на покой, въображаема или действителна, — в тази форма капиталът никога не влиза в обръщение, а, напротив, се явява като изтеглен от обръщението, като резултат на целия процес. Ако се изразходва отново, той никога не се отчуждава на трето лице като капитал, а му се продава като обикновена стока или му се плаща срещу стока като обикновени пари. В процеса на своето обръщение той никога не се явява като капитал, а само като стока или пари, и това в дадения случай е единствената форма на неговото съществуване за другите. Стоката и парите са тук капитал не доколкото стоката се превръща в пари, а парите в стока, не в техните действителни отношения към купувача или продавача, а само в техните мислени отношения към самия капиталист (ако въпросът се разглежда субективно) или като моменти на процеса на възпроизводството (ако въпросът се разглежда обективно). В действителното движение капиталът съществува като капитал не в процеса на обръщението, а само в процеса на производството, в процеса на експлоатацията на работната сила.

Но другояче стои въпросът с лихвоносния капитал и тъкмо в това се състои неговият специфичен характер. Притежателят на пари, който иска да използва парите си като лихвоносен капитал, ги отчуждава на трето лице, хвърля ги в обръщение, превръща ги в стока като капитал — като капитал не само за самия себе си, но и за други. Това е капитал не само за онзи, който отчуждава парите, но и на третото лице те още от самото начало се предават като капитал, като стойност, която притежава потребителната стойност да създава принадена стойност, печалба. Те се предават като стойност, която се съхранява в движението и след своето функциониране се връща към лицето, което първоначално я е изразходвало, в дадения случай към притежателя на парите, която стойност следователно само за известно време се отдалечава от него и само временно преминава от владението на своя собственик във владение на функциониращия капиталист, т.е. не се употребява заплащане и не се продава, а само се дава в заем, само се отчуждава, при условие че след изтичането на известен срок тя, първо, ще се върне към своята изходна точка и, второ, ще се върне като реализиран капитал, след като реализира своята потребителна стойност, своята способност да произвежда принадена стойност.

Стоката, която се дава в заем като капитал, в зависимост от нейните свойства се дава в заем или като основен, или като оборотен капитал. Парите могат да се дават в заем в двете форми — като основен капитал, напр. в случая, когато те се изплащат обратно във формата на пожизнена рента, така че заедно с лихвите винаги се връща обратно и част от капитала. Някои стоки могат според характера на своята потребителна стойност да бъдат дадени в заем само като основен капитал, напр. къщи, кораби, машини и т.н. Но всеки даден в заем капитал, каквато и да е неговата форма и както природата на неговата потребителна стойност и да модифицира обратното му изплащане, е винаги само отделна форма на паричния капитал. Защото онова, което тук се дава в заем, е винаги една определена парична сума, и върху тази именно сума се изчислява лихвата. Ако онова, което се дава в заем, не е нито пари, нито оборотен капитал, то и обратното му изплащане става по начина, по който притича обратно основният капитал. Кредиторът получава периодически лихвата и част от потребената стойност на самия основен капитал, еквивалента на периодичното износване. А след изтичането на срока непотребената част на дадения в заем основен капитал се връща обратно in natura. Ако даденият в заем капитал е оборотен капитал, той се връща обратно към кредитора по начина, по който притича обратно оборотният капитал.

И така, начинът на връщането се определя във всеки отделен случай от действителния кръгооборот на възпроизвеждащия се капитал и на неговите отделни видове. Но връщането на дадения в заем капитал приема формата на обратно плащане, тъй като авансирането, отчуждаването на този капитал има формата на заем.

В тази глава ние се занимаваме само със същинския паричен капитал, от който са произлезли всички други форми на давания в заем капитал.

Даденият в заем капитал притича обратно два пъти; в процеса на възпроизводството той се връща към функциониращия капиталист, а след това връщането се повтаря още веднъж като предаване капитала на кредитора, на паричния капиталист, като обратно изплащане капитала на неговия действителен собственик, на юридическата изходна точка на капитала.

В действителния процес на обръщението капиталът винаги се явява само като стока или пари и неговото движение се свежда до редица актове на покупка и продажба. Накратко казано, процесът на обръщението се свежда до метаморфозата на стоката. Друго е,ако разгледаме процеса на възпроизводството като цяло. Ако вземем за изходна точка парите (работата не ще се измени, ако вземем за изходна точка стоката, защото в такъв случай ние изхождаме от нейната стойност и следователно разглеждаме самата стока sub specie^*3 на пари), ние ще видим, че известна сума пари е изразходвана и след изтичането на известен период се връща обратно с известно увеличение. Връща се обратно възстановената авансирана парична сума плюс принадена стойност. Тя се е съхранила и увеличила, извършвайки известно кръгообразно движение. Но парите, доколкото те се дават в заем като капитал, се дават в заем именно като такава съхраняваща се и увеличаваща се парична сума, която, след изтичането на известен период се връща с известна прибавка и във всяко време може отново да започне същия процес. Те не се изразходват нито като пари, нито като стока, т.е. те не се разменят срещу стока, ако са авансирани във вид на пари, и не се продават срещу пари, ако са авансирани във вид на стока. Те се изразходват като капитал. Отношението към самия себе си, в което се представя капиталът, ако капиталистическият производствен процес се разглежда като цяло и като единство, отношение, в което капиталът се явява като пари, които раждат пари, се сраства тук с парите без посредстващо промеждутъчно движение, просто като техен характер, тяхна определеност. И в тази определеност те се отчуждават, когато се дават в заем като паричен капитал.

Прудон странно разбира ролята на паричния капитал („Gratuité du Crédit. Discussion entre m. F. Bastiat et m. Proudon“. Paris, 1850). Заемът ce струва на Прудон като зло, защото той не е продажба.

Заемът срещу лихва

„е възможността постоянно да се възобновява продажбата на един и същ предмет и постоянно да се получава отново неговата цена, без никога да се отстъпва собствеността върху онова, което се продава“ (стр. 9).^[94]

Предметът, парите, къщата и т.н. не променят собственика си, както става при покупката и продажбата. Но Прудон изпуска изпредвид, че при отдаването на парите във формата на лихвоносен капитал срещу тях не се получава еквивалент. При всеки акт на покупка и продажба, щом изобщо се извършват разменни процеси, имаме действително предаване на обекта. Собствеността върху продадения предмет всеки път се отстъпва. Обаче стойността не се предава. При продажбата се предава стоката, а не нейната стойност, която се връща под формата на пари или — което тук представлява само друга форма на парите — под формата на запис за дълг или платежен титул. При покупката се предават парите, а не тяхната стойност, която се възстановява във формата на стока. В продължение на целия процес на възпроизводство промишленият капиталист запазва в своите ръце една и съща стойност (като оставим настрана принадената стойност), само че в различни форми.

Доколкото се извършва размяна, т.е. размяна на предмети, не става изменение на стойността. Един и същ капиталист държи през цялото време в ръцете си една и съща стойност. Но доколкото се произвежда принадена стойност от капиталиста, размяна не става; а когато се извършва размяна, принадената стойност вече се съдържа в стоките. Ако разглеждаме не отделните разменни актове, а целия кръгооборот на капитала П—С—П', то определена стойностна сума постоянно се авансира и същата тази стойностна сума плюс принадената стойност, или печалбата, се изтегля от обръщението. В простите разменни актове опосредстването на този процес остава, разбира се, невидимо. Но тъкмо на този процес на П като капитал почива лихвата, получавана от даващия в заем паричен капиталист, и тъкмо от този процес тя произтича.

„Наистина — казва Прудон — шапкарят, който продава шапки... получава в замяна тяхната стойност, не повече и не по-малко. Но капиталистът, който дава в заем пари... не само получава обратно ненамален своя капитал — той получава повече, отколкото е капиталът, повече, отколкото е хвърлил в размяната, той получава свръх капитала още и лихва“ (стр. 69)

Шапкарят представлява тук промишления капиталист в противоположност на заемодаващия капиталист. Прудон очевидно не е проникнал в тайната на това, по какъв начин промишленият капиталист може да продава стоката по нейната стойност (изравняването по производствените цени, по неговото разбиране, няма тук никакво значение) и тъкмо поради това да получава печалба свръх капитала, който той хвърля в размяната. Да приемем, че производствената цена на 100 шапки = 115 ф. ст. и че тази производствена цена случайно е равна на стойността на шапките, т.е. че капиталът, който произвежда шапките, представлява капитал със среден обществен състав. Ако печалбата = 15%, то шапкарят реализира печалба 15 ф. ст., като продава своите стоки по тяхната стойност от 115 ф. ст. На него те струват само 100 ф. ст. Ако той е произвеждал с помощта на свой собствен капитал, то той слага в джоба си целия излишък от 15 ф. ст.; ако е произвеждал с помощта на капитал, взет в заем, то той ще трябва може би от тези 15 ф. ст. да отстъпи 5 ф. ст. като лихва. Това ни най-малко не изменя стойността на шапките, а внася само изменение в разпределението между разни лица на принадената стойност, която се съдържа вече в тази стойност. Следователно, тъй като плащането на лихвата не оказва влияние върху стойността на шапките, безсмислено е и следното твърдение на Прудон:

„Тъй като в търговията лихвата на капитала се прибавя към работната заплата на работника, за да състави заедно с тази последната цената на стоката, то работникът не може да изкупи продукта, на своя собствен труд. „Да живееш от собствения си труд“ е един принцип който при господството на лихвата съдържа в себе си противоречие“ (стр. 105)⁵⁶⁾

Колко лошо е разбрал Прудон природата на капитала, може да се види от следната фраза, в която той представя движението на капитала изобщо като движение, характерно за лихвоносния капитал:

„Тъй като вследствие натрупването на лихвите капиталът-пари, след като извърши редица обмени, винаги се връща към своя източник, следва, че заемът, който се прави от едно и също лице, носи печалба винаги на същото лице“ [стр. 154].

Но какво остава за него загадъчно в своеобразното движение на лихвоносния капитал? Категориите: покупка, цена, отстъпване на предмети и онази неопосредствана форма, в която се появява тук принадената стойност; накратко, явлението, че тук капиталът като капитал е станал стока и че поради това продажбата се е превърнала в заем, а цената — в дял от печалбата.

Връщането на капитала към своята изходна точка е изобщо характерно за движението на капитала, който извършва целия кръгооборот. Това съвсем не е отличителна черта само на лихвоносния капитал. Характерна за него е само външната форма на връщането, която е откъсната от посредстващия кръгооборот. Капиталистът, който дава в заем, отстъпва своя капитал, предава го на промишления капиталист, без да получава еквивалент. Това предаване изобщо не е акт от действителния процес на кръгооборота на капитала, то само подготвя кръгооборота, който трябва да бъде извършен при посредничеството на промишления капиталист. Това първо преместване на парите не изразява никакъв акт на метаморфозата: нито покупка, нито продажба. Собствеността не се отстъпва, тъй като не става размяна и не се получава еквивалент. Връщането на парите от ръцете на промишления капиталист в ръцете на далия ги в заем просто допълва първия акт на отстъпване на капитала. Авансираният в парична форма капитал чрез процеса на кръгооборота отново се връща при промишления капиталист в парична форма. Но тъй като при изразходването капиталът не му е принадлежал, то и при връщането той не може да му принадлежи. Обстоятелството, че този капитал е преминал през процеса на възпроизводството, не може да го превърне в собственост на промишления капиталист. Следователно той трябва да върне този капитал на онзи, който го е дал в заем. Първото разходване на капитала, което го предава от ръцете на кредитора в ръцете на заемополучателя, е юридическа сделка, която няма нищо общо с действителния процес на възпроизводството на капитала, а само го подготвя. Обратното плащане, което отново предава върналия се обратно капитал от ръцете на заемополучателя в ръцете на кредитора, е втора юридическа сделка, допълнение на първата; първата подготвя действителния процес, втората е заключителен акт, който става след завършването на последния. Следователно изходната точка и точката на връщането — даването и връщането на заетия капитал — се явяват като произволни движения, които се извършват при посредството на юридически сделки, ставащи преди и след действителното движение на капитала и нямащи никакво отношение към самото това движение. За действителното движение на капитала би било безразлично, ако капиталът принадлежеше от самото начало на промишления капиталист и поради това само се връщаше при него като негова собственост.

В първия, встъпителния, акт кредиторът предава своя капитал на заемополучателя. Във втория, допълнителния и заключителен, акт заемополучателят връща капитала на кредитора. Доколкото се взема под внимание само сделката между двамата и — ако оставим засега лихвата настрана — доколкото следователно се касае само за движението на самия даден в заем капитал между кредитора и заемополучателя, двата тези акта (независимо от това, дали ще бъдат отделени един от друг чрез повече или по-малко продължителен промеждутък от време, в който се извършва действителното движение на възпроизводството на капитала) обхващат цялото това движение. А това движение — даване при условие за връщане — е изобщо движението на даването в заем и вземането в заем, на тази специфична форма на само условното отчуждаване на пари или стока.

Движението, което е характерно за капитала изобщо — връщането на парите към капиталиста, връщането на капитала към неговата изходна точка — придобива за лихвоносния капитал чисто външен вид, откъснат от действителното движение, за форма на което той служи. А дава своите пари не като пари, а като капитал. С капитала тук не става никакво изменение. Той само преминава в други ръце. Неговото действително превръщане в капитал става само в ръцете на В. Но за А той вече е станал капитал вследствие на простото му предаване на В. Действителното връщане на капитала от процеса на производството и обръщението става само за В. Но за А връщането става в същата форма, както и отчуждаването. От ръцете на В капиталът отново се връща в ръцете на А. Отстъпването, даването в заем на парите за известно време и обратното им получаване с лихва (принадена стойност) — ето цялата форма на движението, която принадлежи на лихвоносния капитал като такъв. Действителното движение на дадените в заем пари като капитал е операция, която лежи извън сделките между кредиторите и заемополучателите. В самите тези сделки посредстващият процес е заличен, невидим, невключен непосредствено. Като особен вид стока на капитала е свойствено и особен вид отчуждаване. Затова и връщането се изразява тук не като следствие и резултат на определен ред икономически актове, а като следствие на една специална юридическа сделка между купувача и продавача. Времето на връщането зависи от хода на процеса на възпроизводството; по отношение на лихвоносния капитал неговото връщане като капитал като че ли зависи само от споразумението между кредитора и заемополучателя. Така че по отношение на тази сделка връщането на капитала се явява вече не като резултат, който се определя от процеса на производството, а така като че ли даденият в заем капитал никога не е изгубвал формата на пари. Разбира се, тези сделки фактически се определят от действителното връщане на капитала. Но това не се проявява в самата сделка. Също и на практика съвсем не винаги става така. Ако действителното връщане не е станало навреме, то заемополучателят трябва да търси друг спомагателен източник, за да се издължи пред кредитора. Чистата форма на капитала — парите, които се изразходват във вид на сумата А и след известен промеждутък от време се връщат обратно във вид на сумата А + 1/х А без каквото и да е било друго посредничество освен този промеждутък от време — е само ирационална форма на действителното движение на капитала.

В действителното движение на капитала неговото обратно връщане е един момент от процеса на обръщението. Отначало парите се превръщат в средства за производство; процесът на производството ги превръща в стока; чрез продажбата на стоката те отново се превръщат в пари и в тази форма се връщат обратно в ръцете на капиталиста, който отначало беше авансирал капитала в парична форма. Но по отношение на лихвоносния капитал неговото връщане, както и неговото даване, е само резултат на юридическа сделка между собственика на капитала и едно друго лице. Ние виждаме само даването и обратното изплащане. Всичко, което става между тези два момента, се е заличило.

Но тъй като парите, авансирани като капитал, имат свойството да се връщат при онзи, който ги е авансирал, който ги е изразходвал като капитал; тъй като П—С—П' е иманентната форма на движението на капитала, то тъкмо затова притежателят на парите може да ги дава в заем като капитал, като нещо, което притежава свойството да се връща към своята изходна точка, да се запазва и да нараства като стойност в движението, което то извършва. Той дава парите като капитал, защото, след като са били използвани като капитал, те се връщат към своята изходна точка, и следователно след изтичането на известен срок заемополучателят може да ги върне именно защото те се връщат обратно към самия него.

И така, даването в заем на пари като капитал — даването им при условие за връщане след изтичане на известно време — предполага, че парите действително се използват като капитал, че действително се връщат обратно към своята изходна точка. По този начин действителният кръгооборот на парите като капитал е предпоставка на юридическата сделка, съгласно която заемополучателят е длъжен да върне парите на кредитора. Ако заемополучателят не употреби парите като капитал — това си е негова работа. Заемодателят дава парите в заем като капитал и като такъв те трябва да извършат функциите на капитал, включващи в себе си кръгооборота на паричния капитал до връщането му в парична форма към неговата изходна точка.

Актовете на обръщението П—С и С—П', в които стойностната сума функционира като пари или като стока, са само посредстващи процеси, отделни моменти от цялото нейно движение. Като капитал тя извършва цялото движение П—П'. Тя се авансира като пари или като стойностна сума в някаква форма и се връща обратно като стойностна сума. Заемодателят на парите не ги изразходва за покупка на стока или, ако стойностната сума съществува във вид на стоки, не продава последните срещу пари, а ги авансира като капитал, като П—П', като стойност, която в определен срок отново се връща към своята изходна точка. Вместо да купува или да продава, той дава в заем. Това даване в заем е следователно съответната форма за отчуждаване на стойността като капитал, а не като пари или стока. Но оттук съвсем не следва, че даването в заем не може да бъде форма и на такива сделки, които нямат никакво отношение към капиталистическия процес на възпроизводство.

***

Досега разглеждахме само движението на давания в заем капитал между неговия собственик и промишления капиталист. Сега ни предстои да изследваме лихвата.

Кредиторът разходва своите пари като капитал; стойностната сума, която той отчуждава на друго лице, е капитал и затова се връща обратно при него. Но простото връщане към него на дадената в заем стойностна сума не би било връщане на същата като капитал, а просто връщане на дадена в заем стойностна сума. За да се върне като капитал, авансираната стойностна сума трябва не само да се запази в движението, но и да нарасне, да увеличи размера на своята стойност, т.е. да се върне с принадена стойност, като П+ΔП, и това ΔП е тук лихвата, или онази част от средната печалба, която не остава в ръцете на функциониращия капиталист, а се пада на паричния капиталист.

Обстоятелството, че той е отчуждил парите като капитал, означава, че те трябва да му бъдат върнати като П+ΔП. На нас ни предстои още специално да разгледаме онази форма, когато лихвата се стича обратно в определени срокове в продължение на онзи период от време, за който е сключен заемът, но без капитала, чието заплащане става само в края на един по-продължителен период.

Какво дава паричният капиталист на заемополучателя, на промишления капиталист? Какво му отчуждава той в действителност? А само актът на отчуждаването превръща заема на парите в отчуждаване на парите като капитал, т.е. в отчуждаване на капитала като стока.

Само чрез акта на това отчуждаване капиталът на заемодателя се предава на друго лице като стока, или пък стоката, с която той разполага, се предава на някое друго лице като капитал.

Какво се отчуждава при обикновената продажба? Не стойността на продадената стока, тъй като тя само променя своята форма. Тя съществува мислено в стоката като цена, преди да премине реално във формата на пари в ръцете на продавача. Една и съща стойност и една и съща стойностна величина изменят тук само своята форма. В единия случай те съществуват в стокова форма, в другия случай — в парична форма. Онова, което действително се отчуждава от продавача, а затова и преминава в сферата на индивидуалното или производителното потребление на купувача, е потребителната стойност на стоката, стоката като потребителна стойност.

Но какво е потребителната стойност, която паричният капиталист отчуждава за времето на заема и предава на промишления капиталист, на заемополучателя? Това е потребителната стойност, която парите придобиват вследствие на това, че могат да бъдат превърнати в капитал, могат да функционират като капитал и че поради това те, освен дето запазват своята първоначална стойностна величина, произвеждат в своето движение определена принадена стойност, средната печалба (онова, което превишава тази норма или стои под нея, се явява тук като случайност). Потребителната стойност на останалите стоки в края на краищата се потребява, а заедно с това изчезва субстанцията на стоката, а с нея и нейната стойност. Стоката капитал притежава, напротив, тази особеност, че с потреблението на нейната потребителна стойност нейната стойност и нейната потребителна стойност не само се запазват, но се и увеличават.

Тази потребителна стойност на парите като капитал — способността да произвеждат средна печалба — паричният капиталист предоставя на промишления капиталист за времето, за което той предоставя на последния правото да се разпорежда със заетия капитал.

В този смисъл има известна аналогия между парите, дадени по такъв начин в заем, и работната сила, взета в нейното отношение към промишления капиталист. Само че капиталистът заплаща стойността на работната сила, докато стойността на взетия в заем капитал той просто връща обратно. За промишления капиталист потребителната стойност на работната сила е да произвежда в процеса на своето потребление повече стойност (печалбата), отколкото тя самата притежава и отколкото тя струва. Този излишък от стойност е потребителната стойност на работната сила за промишления капиталист. По същия начин и потребителната стойност на дадения в заем паричен капитал се явява като способността му да създава стойност и да я увеличава.

Паричният капиталист действително отчуждава потребителна стойност и по такъв начин онова, което той дава, го дава като стока. И в това отношение аналогията със стоката като такава е пълна. Първо, това е стойност, която преминава от едни ръце в други. Когато имаме работа с простата стока, със стоката като такава, в ръцете на купувача и продавача остава една и съща стойност, но в различна форма; както преди търговската сделка, така и след нея в техните ръце се намира същата стойност, която те са отчуждили, но само че у единия тя е в стокова форма, а у другия в парична форма. Разликата се състои в това, че при заема паричният капиталист е единственото лице, което при тази сделка отстъпва стойност; но той я запазва, тъй като впоследствие тя му се връща обратно. При заема само едната страна получава стойност, тъй като такава се дава само от едната страна. Второ, едната страна отчуждава действителна потребителна стойност, а другата страна я получава и я потребява. Но за разлика от обикновената стока тази потребителна стойност сама е стойност, именно излишъкът на стойностната величина в сравнение с нейната първоначална величина, излишък, който се получава вследствие употребата на парите като капитал. Печалбата е тази потребителна стойност.

Потребителната стойност на даваните в заем пари се състои в това, че те могат да функционират като капитал и като такъв могат да произведат при средни условия средна печалба.⁵⁷⁾

Но какво плаща промишленият капиталист и кое следователно е цената на дадения в заем капитал?

„Онова, което хората плащат като лихва за използването на онова, което те вземат в заем“, според Меси „е част от печалбата, която взетото в заем може да произведе.“⁵⁸⁾

Купувачът на обикновената стока купува потребителната стойност на тази стока, а заплаща нейната стойност. Онзи, който взема в заем пари, също купува тяхната потребителна стойност като капитал; но какво заплаща той? Разбира се, не тяхната цена или стойност, както при покупката на други стоки. Между кредитора и заемополучателя не се извършва, както между купувача и продавача, смяна на формата на стойността, при която тази стойност единия път съществува във формата на пари, а другия път — във формата на стока. Тъждествеността на даваната и получаваната обратно стойност се проявява тук по съвсем друг начин. Стойностната сума, парите, се отстъпва без еквивалент и се връща след изтичането на известно време. Кредиторът си остава през цялото време собственик на една и съща стойност, дори и след като тя е преминала от неговите ръце в ръцете на заемополучателя. При простата размяна на стоките парите винаги се намират на страната на купувача; а при даването в заем парите се намират на страната на продавача. Той е лицето, което отстъпва парите за известно време, а купувачът на капитала е лицето, което ги получава като стока. Но това е възможно само доколкото парите функционират ката капитал и поради това се авансират. Заемополучателят взема парите в заем като капитал, като самонарастваща стойност. Но отначало това е само капитал в себе си, подобно на всеки капитал в неговата изходна точка, в момента на неговото авансиране. Само чрез неговото потребление той нараства по стойност, реализира се като капитал. Но заемополучателят трябва да го върне като реализиран капитал, следователно като стойност плюс принадена стойност (лихва); а последната може да бъде само част от реализираната от него печалба. Лихвата може да съставлява само част от реализираната печалба, а не цялата тази печалба, тъй като за заемополучателя потребителната стойност на взетия в заем капитал се състои в това, че той му произвежда печалба. Иначе би излязло, че от страна на заемодателя не е имало никакво отчуждаване на потребителна стойност. От друга страна, цялата печалба не може да отиде у заемополучателя. Това би означавало, че той не е заплатил нищо за отчуждаването на потребителната стойност и че той връща на кредитора авансираните пари само като прости пари, а не като капитал, не като реализиран капитал, защото той само като П+ΔП е реализиран капитал.

И двамата, и кредиторът, и заемополучателят, разходват една и съща парична сума като капитал. Но само в ръцете на последния тя функционира като капитал. Обстоятелството, че една и съща парична сума съществува двойно като капитал за две лица, не удвоява печалбата. Тази сума може да функционира като капитал за двамата само защото печалбата се разделя. Частта от печалбата, която се пада на кредитора, се нарича лихва.

Приема се, че цялата сделка се извършва между два вида капиталисти, между паричния капиталист и промишления или търговския капиталист.

Никога не трябва да се забравя, че тук капиталът като капитал е стока или че стоката, за която тук става дума, е капитал. Всички проявяващи се тук отношения биха били поради това ирационални, ако имахме работа с простата стока или с капитала, доколкото последният функционира в процеса на своето възпроизводство като стоков капитал. Даване в заем и вземане в заем вместо продажба и покупка — ето в какво се състои тук разликата, която произтича от специфичната природа на стоката капитал. Разликата се състои и в това, че тук се плаща лихва вместо цената на стоката. Ако наречем лихвата цена на паричния капитал, то това ще бъде ирационална форма на цената, която съвсем противоречи на понятието за цената на стоката⁵⁹⁾. Цената е сведена тук до своята чисто абстрактна и безсъдържателна форма, до такава форма, където тя е определена парична сума, която се заплаща за нещо, фигуриращо тъй или иначе като потребителна стойност; а цената по своето понятие е равна на изразената в пари стойност на тази потребителна стойност.

Лихвата като цена на капитала е от самото начало съвсем ирационален израз. Тук стоката има двояка стойност: първо, стойност и, второ, цена, която е различна от тази стойност, докато цената е паричен израз на стойността. Паричният капитал преди всичко не е нищо друго освен парична сума или стойността на определена маса стоки, фиксирана като парична сума. Ако се дава в заем стока като капитал, то тя е само замаскирана форма на една парична сума. Защото онова, което се дава в заем като капитал, са не толкова и толкова фунта памук, а известно количество пари, което във формата на памук съществува като стойност на последния. Затова цената на капитала се отнася към него като към парична сума, макар и не като към „currency“, както мисли господин Торенс (виж по-горе бележка 59). Но как може една стойностна сума да има цена освен своята собствена цена, освен цената, изразена в нейната собствена парична форма? Нали цената е стойността на стоката (това се отнася еднакво и до пазарната цена, чиято разлика от стойността не е качествена, а само количествена, отнасяща се само до величината на стойността) за разлика от нейната потребителна стойност. Цена, която качествено се отличава от стойността, е абсурдно противоречие.⁶⁰⁾

Капиталът се проявява като капитал чрез нарастването на неговата стойност; степента на това нарастване изразява количествената степен, в която той се реализира като капитал. Произведената от него принадена стойност, или печалба — нейната норма или размер, — може да се измерва само като се сравнява със стойността на авансирания капитал. Ето защо по-голямото или по-малко нарастване на стойността на лихвоносния капитал също така е измеримо само като се сравнява сумата на лихвата, т.е. падащата му се част от общата печалба, със стойността на авансирания капитал. Ето защо, ако цената изразява стойността на стоката, то лихвата изразява нарастването на стойността на паричния капитал и затова се явява като цена, която се заплаща за него на кредитора. Оттук е ясна от самото начало цялата нелепост на стремежа да се приложат тук непосредствено, както прави Прудон, простите отношения на размяната, която се извършва при посредството на парите в актовете на покупката и продажбата. Основната предпоставка се състои именно в това, че парите функционират като капитал и затова могат да бъдат предадени на трето лице като капитал в себе си, като потенциален капитал.

Но като стока самият капитал се явява тук, доколкото той се предлага на пазара и доколкото потребителната стойност на парите действително се отчуждава като капитал. Но неговата потребителна стойност се състои в способността да произвежда печалба. Стойността на парите или на стоките като капитал се определя не от тяхната стойност като пари или стоки, а от количеството на принадената стойност, което те произвеждат за своя притежател. Продуктът на капитала е печалбата. Дали парите са изразходвани като пари или са авансирани като капитал, това на базата на капиталистическото производство е само различно приложение на парите. Парите, съответно стоката, са в себе си, потенциално, капитал, тъй както и работната сила потенциално е капитал. Тъй като 1) парите могат да бъдат превърнати в елементи на производството и са, както е и в действителност, само абстрактен израз на елементите на производството, тяхно битие като стойност, 2) веществените елементи на богатството притежават свойството да бъдат потенциално вече капитал, защото на базата на капиталистическото производство е налице тяхната допълваща ги противоположност, онова, което ги прави капитал — наемният труд.

Антагонистичният обществен характер на вещественото богатство — антагонизмът на това последното към труда като наемен труд, — взето отделно от процеса на производството, е вече изразен в собствеността върху капитала като такъв. Вече този момент, взет отделно от самия капиталистически производствен процес, на който той е постоянен резултат и от който той се предполага като постоянен резултат, се изразява в това, че парите, както и стоката, в себе си, латентно, потенциално са капитал, че те могат да бъдат продадени като капитал и че в тази форма те представляват командване над чужд труд, претенция за присвояване на чужд труд и затова са самонарастваща стойност. Тук също ясно проличава, че като основание и средство за присвояване на чужд труд служи именно това отношение, а не някакъв си труд на капиталиста, който би могъл да се вземе за еквивалент.

Капиталът се явява, по-нататък, като стока, доколкото разделянето на печалбата на лихва и същинска печалба се регулира от търсенето и предлагането, следователно от конкуренцията, точно както пазарните цени на стоките. Но разликата тук е също така очебийна, както и сходството. Ако търсенето и предлагането се покриват, то пазарната цена на стоката съответства на нейната производствена цена; т.е. в този случай излиза, че нейната цена се регулира от вътрешните закони на капиталистическото производство независимо от конкуренцията, тъй като колебанията на търсенето и предлагането не обясняват нищо друго освен отклоненията на пазарните цени от производствените цени — отклонения, които взаимно се изравняват, така че за известни повече или по-малко продължителни периоди средните пазарни цени са равни на производствените цени. Когато търсенето и предлагането взаимно се покриват, тези сили престават да действат, унищожават се взаимно една друга, и общият закон за определянето на цената се проявява тогава като закон и за отделния случай; пазарната цена съответства тогава вече в своето непосредствено битие, а не само като средна на движението на пазарните цени, на производствената цена, която се регулира от иманентните закони на самия начин на производство. Същото е и с работната заплата. Ако търсенето и предлагането се взаимно покриват, тяхното действие се унищожава и работната заплата е равна на стойността на работната сила. Но другояче стои работата с лихвата за паричния капитал. Тук конкуренцията определя не отклоненията от закона: тук просто не съществува никакъв друг закон за разделянето освен този, който се диктува от конкуренцията, защото, както ще видим по-нататък, не съществува никаква „естествена“ норма на лихвения процент. Под естествена норма на лихвения процент се разбира, напротив, именно нормата, установявана от свободната конкуренция. „Естествени“ граници на нормата на лихвения процент не съществуват. Там, където конкуренцията определя не само отклоненията и колебанията, където следователно при равновесие на взаимно противодействащите сили изобщо се прекратява всяко определяне, там определяемото е само по себе си нещо лишено от закономерност, нещо произволно. Повече по този въпрос в следващата глава.

При лихвоносния капитал всичко се представя като нещо външно: авансирането на капитала — като просто предаване на същия от кредитора на заемополучателя; връщането на реализирания капитал — като просто обратно предаване, като обратно заплащане на капитала с лихвите от заемополучателя на кредитора. Същото трябва да се каже и относно иманентното за капиталистическия начин на производство определение, че нормата на печалбата се определя не само от отношението на печалбата, произведена в продължение на един оборот, към авансираната капиталова стойност, но и от продължителността на самото това време на оборота, т.е. определя се като печалба, която промишленият капитал носи в определени промеждутъци от време. За лихвоносния капитал това също се представя като нещо съвсем външно: на кредитора се плаща определена лихва за определен срок.

Романтичният Адам Мюлер казва със своето обикновено разбиране на вътрешната връзка на нещата („Elemente der Staatskunst“. Berlin, 1809, [Dritter Theil], S. 138):

„При определяне цената на нещата не се пита за времето; при определяне на лихвата се взема под внимание главно времето“.

Той не вижда как времето на производството и времето на обръщението влизат в определянето на цената на стоките и как тъкмо с това нормата на печалбата се определя за даден период от оборота на капитала, а нормата на лихвата се определя именно чрез определянето на печалбата за дадено време. Цялото негово дълбокомислие се състои тук, както и винаги, само в това, че той забелязва облаците прах, които се носят на повърхността, и претенциозно разсъждава за този прах като за нещо тайнствено и значително.

БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ

*1 — от особен род. Ред.

*2 — задължително условие. Ред.

*3 — във вид. Ред.

54) Тук биха могли да се цитират няколко места, в които икономистите именно така разбират въпроса. — „Вие“ (Английската банка) „правите твърде голяма търговия със стоката капитал, нали?“ — такъв въпрос е бил зададен при разпита на свидетелите във връзка с отчета по банковото законодателство (камара на общините, 1857) на един от директорите на тази банка [„Report on Bank Acts“, 1857, p. 104].

55) „Обстоятелството, че един човек, който взема пари в заем, за да извлече от тях печалба, трябва да даде част от печалбата на кредитора, е един от само себе си разбиращ се принцип на естествената справедливост“ (Gilbert. „The History and Principles of Banking“, London, 1834, p. 163).

56) Така че, ако се разсъждава като Прудон, то „къща“, „пари“ и т.н. не се дават в заем като „капитал“, а се отчуждават като „стока... по производствените разходи“ (стр. 44) Люгер стоеше малко по-високо от Прудон. Той вече знаеше, че получаването на печалба не зависи от формата на заема или на покупката: „От търговията също така правят лихварство. Но това е вече твърде много наведнъж. И когато сега ни се пада да говорим за такова нещо като лихварството при заема, то, след като се опълчихме (неотдавна) против него, трябва да привлечем към отговорност и търговското лихварство“ (M. Luther. An die Pfarrherrn wider den Wucheir zu predigen Vermanung. Wittenberg, 1540).

57) „Основанието да се взема лихва зависи не от това, дали някой произвежда печалба или не, а от неговата“ (на онова, което е взето в заем) „способност да произвежда печалба, ако се употребява правилно“. („An Essay on the Governing Causes of the Natural Rate of Interest, wherein the Sentiments of Sir W. Petty and Mr. Locke, on that Head, are considered“. London, 1750, p. 49, Автор на анонимното съчинение е Дж. Меси.)

58) [Пак там, стр. 49] „Богатите хора, вместо да работят сами със своите пари... ги дават в заем на други, за да могат последните да произвеждат печалба, като оставят на притежателите част от произведената по този начин печалба“ (пак там, стр. 23—24).

59) „Изразът стойност (value), приложен към currency [средства на обръщението] има три значения ... 2) currency actually In hand [средства на обръщението, които действително са в наличност] за разлика от същата тази сума currency, която трябва да постъпи в един от следващите дни. В последния случай тяхната стойност се измерва с лихвения процент, а лихвеният процент се определя от отношението между целия капитал, който се дава в заем, и търсенето на такъв“ (Полковник R. Torrens. „On the Operation of the Bank Charter Act of 1844 etc.“, 2 nd ed. [London], 1847, p. 5, 6]).

60) „Двусмислието на термините: стойност на парите и на средствата за обръщение, които се употребяват безразборно за обозначаване както на разменната стойност на стоките, така и на потребителната стойност на капитала — това двусмислие на термините е постоянен източник на обърканост“ (Tooke. „Inguiry into the Currency Principle“, p. 77). — Ho Тук не забелязва главната обърканост (лежаща в самото същество на работата), която се състои в това, че стойността като такава (лихвата) става потребителна стойност на капитала.

БЕЛЕЖКИ

[94] Цитираните в текста думи принадлежат на един от редакторите на вестник „La Voix du Peuple“ Шеве — автор на „първото писмо“ в книгата „Gratuité du Crédit“. Discussion entre M. Fr. Bastiat et M. Proudhon. Paris, 1850.

„La Voix du Peuple“ („Народен глас“) — всекидневник, издаван от Прудон; излизал в Париж от 1 октомври 1849 до 14 май 1850 г.