Към съдържанието на „Гражданската война във Франция“
ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА ВЪВ ФРАНЦИЯ
ТРЕТО ВЪЗВАНИЕ,
МАЙ 1871[Парижката комуна]
III.
На 18 март сутринта 1871 г. Париж бе събуден от гръмовния възглас: „Vive la Commune!“*13 Какво е Комуната, този сфинкс, който поставя на такова тежко изпитание буржоазния ум?
„Парижките пролетарии“ - пише Централният комитет в своя манифест от 18 март - „сред пораженията и предателството на господстващите класи разбраха, че за тях е ударил часът, когато трябва да спасят положението, като вземат ръководството на обществените работи в собствените си ръце... Те разбраха, че техен върховен дълг и тяхно абсолютно право е да станат господари на собствената си съдба и да вземат в свои ръце правителствената власт.“[224]
Но работническата класа не може просто да завладее готовата държавна машина и да я пусне в движение за своите собствени цели.
Централизираната държавна власт с нейните вездесъщи органи - постоянна армия, полиция, бюрокрация, духовенство, съдийско съсловие, - органи, създадени според плана на едно системно и йерархично разделение на труда, води началото си от времето на абсолютната монархия, когато тя служеше на зараждащото се буржоазно общество като мощно оръжие в борбите му с феодализма. И все пак нейното развитие се спъваше от цял куп всевъзможна средновековна смет - земевладелски и аристократически изключителни права, местни привилегии, градски и цехови монополи и провинциални законоположения. Гигантската метла на френската революция от XVIII в. помете всички тези останки от отдавна минали времена и по този начин едновременно с това разчисти обществената почва от последните пречки за изграждане надстройката на сградата на съвременната държава. Тази съвременна държавна сграда бе издигната през време на първата империя, която пък от своя страна бе създадена от коалиционните войни на старата полуфеодална Европа срещу нова Франция. През следващите форми на режима правителството беше поставено под контрола на парламента, т. е. под прекия контрол на имотните класи. От една страна, то сега се превърна в разсадник на огромни държавни дългове и тежки данъци и поради непреодолимата притегателна сила на своята административна власт, на своите доходи и на раздаваните от него длъжности стана ябълка на раздора между конкуриращите се фракции и авантюристи от господстващите класи - а, от друга страна, неговият политически характер се променяше едновременно с икономическите промени в обществото. Колкото повече напредъкът на модерната индустрия развиваше, разширяваше и задълбочаваше класовата противоположност между капитала и труда, толкова повече държавната власт добиваше характер на национална власт на капитала над труда, характер на обществена сила, организирана за социално поробване, характер на машина за класово господство*14. След всяка революция, която означава напредък на класовата борба, все по-открито и по-открито изпъква чисто потисническият характер на държавната власт. Революцията от 1830 г. предаде властта от ръцете на земевладелците в ръцете на капиталистите, т. е. от ръцете на по-далечните врагове на работническата класа в ръцете на по-преките ѝ врагове. Буржоазните републиканци, които заграбиха кормилото на държавата в името на февруарската революция, използваха тази власт, за да докарат юнските кланета и с това да докажат на работническата класа, че „социалната“ република не е нищо друго освен социално потискане на работниците чрез републиката; а на монархически настроената маса на буржоата и земевладелците - че те спокойно могат да предоставят на буржоазните „републиканци“ грижите и паричните облаги от управлението. Но след този единствен техен юнски подвиг буржоазните републиканци трябваше да отстъпят от първото място и да преминат в последните редове на „партията на реда“ - една коалиция, образувана от всички враждуващи помежду си фракции и фракцийки на присвояващите класи, които сега вече бяха в явно открита противоположност с производителните класи. Подходящата форма за тяхното съвместно управление беше парламентарната република с Луи Бонапарт като президент; това беше режим на неприкрит класов терор и на умишлено оскърбяване на „долната тълпа“. Ако парламентарната република, както казваше Тиер, беше онази държавна форма, която „най-малко ги разединяваше“ (фракциите на господстващата класа), затова пък тя изкопа пропаст между тази класа и целия обществен организъм, съществуващ извън нея. Докато при предишните режими вътрешните раздори сред тази класа налагаха на държавната власт известни ограничения, сега поради обединението на тази класа тия ограничения отпаднаха. Предвид застрашителното надигане на пролетариата обединената имотна класа сега вече безогледно и нагло използваше държавната власт като национално военно оръдие на капитала срещу труда. Но нейният непрекъснат кръстоносен поход срещу производителните маси я принуди, от една страна, да дава на изпълнителната власт все по-големи права за смазване на съпротивата, а, от друга, постепенно да отнема на собствената си парламентарна крепост - Националното събрание - всичките му средства за защита срещу изпълнителната власт. Изпълнителната власт в лицето на Луи Бонапарт разгони представителите на имотната класа. Кръвната рожба на републиката на „партията на реда“ беше Втората империя.
Империята, на която държавният преврат служеше като свидетелство за раждане, общото избирателно право - като санкция, а сабята - като скиптър, заявяваше, че се опира на селяните, на онази широка маса от производители, които не бяха непосредствено въвлечени в борбата между капитала и труда. Империята се представяше за спасителка на работническата класа на това основание, че е разрушила парламентаризма, а заедно с него и неприкритото подчинение на правителството пред имотните класи. Тя се представяше за спасителка на имотните класи, като поддържаше тяхното икономическо господство над работническата класа; и, най-после, тя претендираше, че е обединила всички класи, като отново съживяваше призрака на националната слава. А в действителност тя беше единствената възможна форма на управление по едно време, когато буржоазията беше вече изгубила способността да управлява нацията, а работническата класа още не беше придобила тази способност. Целият свят възторжено приветстваше империята като спасителка на обществото. Буржоазното общество, освободено от всякакви политически грижи, достигна под нейното господство такова развитие, за каквото то не можеше и да мечтае. Неговата индустрия, неговата търговия се разрастваха до неизмерими размери; борсовата спекулация празнуваше своите космополитични оргии; мизерията на масите рязко изпъкваше наред с безсрамния блясък на безпътния разкош, придобит с измама и престъпление. И все пак самата държавна власт, която привидно витаеше високо над обществото, беше всъщност най-ужасният скандал на това общество и същевременно разсадник на цялата негова гнилост. Нейната собствена разкапаност и разкапаността на спасеното от нея общество беше изнесена на показ от щиковете на Прусия, която сама гореше от желание да пренесе центъра на тежестта на този режим от Париж в Берлин. Режимът на империята е най-проституираната и същевременно най-последната форма на онази държавна власт, която беше създадена от зараждащото се буржоазно общество като средство за неговото собствено освобождаване от феодализма и която напълно развилото се буржоазно общество бе превърнало в средство за поробване на труда от капитала.
Пряката противоположност на Империята беше Комуната. Лозунгът „социална република“, с който парижкият пролетариат приветства февруарската революция, изразяваше само неопределения стремеж към такава република, която да премахне не само монархическата форма на класовото господство, но и самото класово господство. Комуната беше именно определената форма на тази република.
Париж, центърът и резиденцията на старата правителствена власт и същевременно обществената опора на френската работническа класа, въстана с оръжие в ръка срещу опита на Тиер и на неговата камара от провинциални юнкери да възстановят и увековечат тази стара правителствена власт, която бяха наследили от Империята. Париж можа да окаже съпротива само защото вследствие на обсадата се беше освободил от армията и я бе заменил с националната гвардия, съставена главно от работници. Сега този факт трябваше да бъде превърнат в постоянна институция. Затова първият декрет на Комуната беше премахването на постоянната войска и заместването ѝ с въоръжения народ.
Комуната беше съставена от градски съветници, избрани от различните райони на Париж въз основа на общото избирателно право. Те бяха отговорни и можеха да бъдат отзовани през всяко време. Тяхното мнозинство се състоеше, разбира се, от работници или от признати представители на работническата класа. Комуната трябваше да бъде не парламентарна, а работеща корпорация, едновременно изпълнителна и законодателна. Полицията, дотогава оръдие на държавната власт, веднага беше лишена от всичките ѝ политически функции и превърната в отговорен орган на Комуната, сменяем по всяко време. Същото стана и с чиновниците на всички други клонове на управлението. Като се започне от членовете на Комуната от горе до долу, всяка обществена служба трябваше да бъде изпълнявана срещу заплатата на работника. Придобитите привилегии и представителните пари на висшите държавни сановници изчезнаха заедно със самите тези сановници. Обществените длъжности престанаха да бъдат частна собственост на протежетата на централното правителство. Не само градското управление, но и цялата инициатива, принадлежаща дотогава на държавата, премина в ръцете на Комуната.
Щом премахна постоянната армия и полицията, тези оръдия на материалната власт на старото правителство, Комуната веднага пристъпи към разрушаване на оръдието за духовно потисничество - „попската сила“, като отдели църквата от държавата и експроприира всички църкви, тъй като те бяха корпорации, притежаващи имущество. Поповете бяха възвърнати към скромния живот на частни лица, за да се препитават като своите предшественици, апостолите, от милостинята на вярващите. Всички учебни заведения станаха безплатни за народа и същевременно очистени от всяка намеса на държавата и църквата. С това не само училищното образование бе направено достъпно за всекиго, но и самата наука бе освободена от оковите, поставени ѝ от класовите предразсъдъци и от правителствената власт.
Съдийските чиновници загубиха онази привидна независимост, която служеше само за прикриване на тяхното раболепие пред всички сменящи се едно след друго правителства, на всяко от които те подред даваха клетва за вярност и след това я нарушаваха. Както всички останали длъжностни лица, и те трябваше занапред да бъдат избрани открито, отговорни и сменяеми.
Парижката комуна трябваше, разбира се, да служи за пример на всички големи промишлени центрове на Франция. Щом комуналният строй бъдеше веднъж установен в Париж и във второстепенните центрове, старото централизирано управление трябваше да отстъпи мястото си на самоуправлението на производителите и в провинциите. В оная кратка схема на националната организация, която Комуната нямаше време да разработи по-нататък, изрично се казва, че Комуната трябва да бъде политическа форма дори и на най-малкото село и че постоянната армия трябва да бъде заменена и във всички селски окръзи с народна милиция с най-краткотраен срок на службата. Селските общини на всеки окръг трябва да управляват своите общи работи посредством събрание от депутати, заседаващи в главния град на окръга, а тези окръжни събрания от своя страна трябва да изпращат депутати в Националното събрание в Париж; депутатите трябва да бъдат сменяеми по всяко време и да се придържат строго към mandat impératif (точните инструкции) на своите избиратели. Малкото, но важни функции, които все пак биха останали тогава да се изпълняват от централното правителство, не трябваше да бъдат премахнати - такова твърдение би било съзнателна фалшификация, - но да бъдат поверявани на комунални, т. е. на строго отговорни чиновници. Единството на нацията не трябва да бъде унищожено, а напротив - да бъде организирано чрез комуналното устройство; това единство трябва да стане действителност чрез унищожаването на онази държавна власт, която се представяше за въплъщение на това единство, но искаше да бъде независима от нацията и стояща над нея. Всъщност тази държавна власт беше само паразитен израстък върху тялото на нацията. Тъй като задачата беше да бъдат отсечени чисто потисническите органи на старата правителствена власт, онези нейни функции, които имаха право на съществуване, да бъдат изтръгнати от ръцете на една власт, която претендираше, че стои над обществото, и да бъдат върнати на отговорните служители на обществото. Вместо веднъж на три или шест години да се решава кой член на господстващата класа трябва да представлява и да потиска в парламента народа, общото избирателно право трябва да служи на организирания в комуни народ да си намира работници, надзиратели и счетоводители, както индивидуалното избирателно право служи на всеки работодател за същата цел. А доста добре е известно, че и предприятията, както отделните хора, умеят да намират подходящия за своята делова работа човек, а ако някога се излъжат, съумяват скоро да поправят грешката си. Но, от друга страна, Комуната по самата си същност беше безусловно враждебна на заменянето на общото избирателно право с йерархическа инвеститура[225].
Обикновена съдба на новите исторически творения е да бъдат погрешно смятани за подобие на по-стари и дори отживели форми на обществения живот, на които те донякъде приличат. Така и тази нова комуна, която събаря съвременната държавна власт, бе погрешно сметната за възраждане на средновековните комуни, които отначало са предшествали тази държавна власт, а после са образували основите ѝ. - Комуналното устройство беше погрешно схванато като опит да се замени единството на големите народи със съюз от малки държави, съюз, за който са мечтали Монтескьо и жирондистите[226]; единството, което при големите нации, макар и първоначално създадено насилствено, днес все пак е станало мощен фактор на общественото производство. - Антагонизмът между Комуната и държавната власт погрешно бе схванат като пресилена форма на старата борба срещу свръхцентрализацията. Класическото развитие на оная буржоазна форма на управление, която е съществувала във Франция, може да е било спъвано в други страни от особени исторически условия или пък тези условия може да са довели, както например в Англия - до допълването на главните централни държавни органи с корумпирани енорийски събрания (vestries), користолюбиви градски съветници и свирепи попечители на бедните в градовете и фактически наследствени мирови съдии в селата. Напротив, комуналното устройство би възвърнало на обществения организъм всички ония сили, които досега е поглъщал този паразитен израстък „държава“, който се храни за сметка на обществото и спъва неговото свободно движение. Само така би било сложено началото на възраждането на Франция. - Буржоазията на провинциалните градове виждаше в Комуната опит да се възстанови онова господство, което тя имаше върху селото при Луи-Филип и което при Луи Бонапарт бе изместено от мнимото господство на селото над градовете. Но в действителност комуналното устройство би поставило селските производители под духовното ръководство на главните градове на всяка област и там, в лицето на градските работници, би им осигурило естествените представители на техните интереси. - Вече самото съществуване на Комуната водеше до местното самоуправление като нещо, което се разбира от само себе си, но сега не вече като противовес на държавната власт, която сега става излишна. Само на един Бисмарк, който, когато не е зает със своите интриги за кръв и желязо, с удоволствие се връща към своя стар, тъй добре допадащ на неговите умствени способности занаят на сътрудник на „Kladderadatsch“ (в берлинския „Punch“)[227] — само на такъв човек можеше да хрумне мисълта, че Парижката комуна се стремяла към пруското градско устройство - карикатура на старото френско градско устройство от 1791 г., което свежда градските управи само до второстепенни колела в пруския държавен полицейски механизъм.
Комуната превърна в истина лозунга на всички буржоазни революции - евтино управление, - като премахна двете най-големи разходни пера: постоянната*15 армия и чиновничеството. Самото ѝ съществуване беше отрицание на монархията, която поне в Европа е редовен баласт и неизбежна маска на класовото господство. Тя създаде на републиката основата за действително демократични учреждения. Но нейна крайна цел не беше нито „евтиното управление“, нито „истинската република“; и двете се появиха между другото и от само себе си.
Разнообразието в тълкуванията, които предизвика Комуната, и разнообразието в интересите, които намираха в нея израз, доказват, че тя беше във висша степен гъвкава политическа форма, докато всички предишни форми на управление са били по същината си потиснически. Нейната същинска тайна беше следната: тя беше всъщност правителство на работническата класа*16, резултат на борбата на производителната срещу присвояващата класа, тя беше най-после откритата политическа форма, при която можеше да се осъществи икономическото освобождение на труда.
Без това последно условие комуналното устройство щеше да бъде невъзможност и измама. Политическото господство на производителите не може да съществува наред с увековечаването на тяхното социално робство. Затова Комуната трябваше да послужи като инструмент за събаряне на ония икономически основи, върху които почива съществуването на класите, а следователно и класовото господство. Щом бъде освободен трудът, всички ще станат работници и производителният труд ще престане да бъде принадлежност на определена класа.
Странно нещо: въпреки всички гръмки фрази и необхватната литература през последните шестдесет години по въпроса за освобождаването на труда, щом някъде работниците вземат това дело в собствените си ръце, веднага против тях се пуска в ход цялата апологетична фразеология на защитниците на съвременното общество с неговите два противоположни полюса: капитала и робството на наемния труд (земевладелците са сега вече само безгласни съдружници на капиталистите). Сякаш капиталистическото общество е все още девствено чисто и непорочно! Сякаш всички негови антагонизми още не са развити, всички негови самоизмами - не са разбудени, цялата негова проституирана действителност още не е разобличена! Комуната, се провикват те, иска да премахне собствеността, основата на цялата цивилизация! Да, уважаеми господа, Комуната искаше да премахне онази класова собственост, която превръща труда на мнозинството в богатство на малцинството. Тя възнамеряваше да експроприира експроприаторите. Тя искаше да направи индивидуалната собственост реалност, като превърне средствата за производство, земята и капитала, които сега са преди всичко средства за заробване и експлоатиране на труда, в оръдия на свободния асоцииран труд. - Но това е комунизъм, „невъзможният“ комунизъм! Обаче онези представители на господстващите класи - и то не малко, - които са достатъчно умни, за да разберат, че сегашната система не може дълго да съществува - станаха натрапчиви и кресливи апостоли на кооперативното производство. Но ако кооперативното производство не трябва да остане празна дума или измама, ако то трябва да измести капиталистическата система, ако обединените кооперативни сдружения организират националното производство по общ план и по този начин вземат ръководството му в ръцете си и сложат край на постоянната анархия и на периодично повтарящите се конвулсии, които са неизбежни при капиталистическото производство - какво друго би било това, уважаеми господа, ако не комунизъм, „възможният комунизъм“?
Работническата класа не чакаше от Комуната чудеса. Тя не мисли par décret du peuple*17 да въвежда готови и завършени утопии. Тя знае, че за да извоюва своето освобождение, а заедно с него и онази висша форма, към която съвременното общество неудържимо се стреми поради собственото си икономическо развитие - тя ще трябва да води продължителна борба, да преживее редица исторически процеси, които съвсем ще преобразят и обстоятелствата, и хората. На работническата класа предстои не да осъществява някакви идеали, а само да даде простор на елементите на новото общество, които вече са се развили в недрата на старото, сгромолясващо се буржоазно общество. Напълно съзнавайки своята историческа мисия и изпълнена с героичната решителност да работи за тази мисия, работническата класа може да отговори с презрителна усмивка на вулгарните ругатни на вестникарските лакеи и на многоучените назидания на доброжелателни буржоа-доктринери, които проповядват своите невежествени пошлости и сектантски приумици с оракулски тон на научна непогрешимост.
Когато Парижката комуна взе в ръцете си ръководството на революцията; когато прости работници за пръв път се осмелиха да посегнат върху привилегията на своето „естествено началство“*18, върху привилегията на управлението - и при нечувано тежки условия скромно, добросъвестно и успешно вършеха тази работа, като най-високият размер на тяхната заплата възлизаше едва на една пета от заплатата, която според един голям авторитет в науката*19 е минимумът за секретар на лондонския училищен съвет, старият свят се гърчеше от ярост при вида на червеното знаме - символ на Републиката на Труда, развяващо се над кметството.
И все пак това беше първата революция, в която работническата класа бе открито призната за единствената класа, която е още способна за обществена инициатива; това признаха дори и широките слоеве на парижката средна класа - дребните търговци, занаятчиите, търговците, - всички, с изключение само на богатите капиталисти. Комуната ги спаси, като мъдро премахна постоянната причина за раздор в тази класа - въпроса за длъжниците и кредиторите.[228] Същата тази част от средната класа беше участвала през 1848 г. в потушаването на юнското въстание на работниците; а веднага след тава Учредителното събрание безцеремонно я принесе в жертва на нейните кредитори.[229] Но това не беше единствената причина, поради която тя сега се присъедини към работниците. Тя чувстваше, че вече трябва да избира между Комуната и империята, под каквото и име да се появи тя сега. Империята беше разорила икономически тази част от средната класа с разхищаването си на общественото богатство, с покровителстването на големите борсови спекулации, с подпомагането на изкуствено ускоряваната централизация на капитала и с обусловеното от нея експроприиране на споменатата част от тази средна класа. Империята политически я потискаше, морално я възмущаваше със своите оргии, обиждаше нейното волтерианство, като поверяваше възпитанието на децата ѝ на frères ignorantins[230]; империята възмути нейното национално чувство на французи, като я тласна стремглаво в една война, която я възнагради за всички опустошения, които причини, само с едно - с унищожаването на самата империя. И действително, след бягството от Париж на bohème*20 висши бонапартистки сановници и капиталисти истинската партия на реда на средната класа се яви под името Републикански съюз[231], застана под знамето на Комуната и я защити от клеветите на Тиер. Дали признателността на тази широка маса от средната класа ще издържи сегашните тежки изпитания - ще покаже бъдещето.
Комуната имаше пълно право да заяви на селяните: „Нашата победа е единствената ви надежда!“[232] Измежду всички лъжи, измислени във Версай и разтръбени след това от прославените наемни писачи на европейския печат, една от най-чудовищните беше тази, че „камарата от провинциални юнкери“ била представител на френските селяни. Представете си само любовта на френските селяни към хората, на които те след 1815 г. трябваше да заплатят един милиард обезщетение![233] В очите на френския селянин дори самото съществуване на едрия земевладелец е вече посегателство върху неговите придобивки от 1789 г. През 1848 г. буржоата бяха обложили земята на селянина с допълнителен данък от 45 сантима на франк, но го бяха направили в името на революцията; сега те подпалиха гражданска война срещу революцията, за да стоварят върху плещите на селяните главната тежест на контрибуцията от пет милиарда, която се бяха задължили да платят на прусаците. Комуната, напротив, веднага заяви, в една от първите си прокламации, че истинските виновници за войната трябва да понесат и нейните разноски. Комуната щеше да освободи селянина от кървавия данък, щеше да му даде евтино правителство и щеше да замени сегашните негови кръвопийци - нотариуса, адвоката, съдебния пристав и други съдебни вампири - с наемни комунални чиновници, избирани от самия него и отговорни пред него. Тя щеше да го избави от своеволниченето на селската полиция, на жандарма и на префекта; тя щеше да замени затъпяващия ума му поп с просвещаващия го учител. А френският селянин е преди всичко пресметлив човек. Той щеше да намери, че е напълно разумно заплатата на попа да не се взема от сумата, събирана от данъчния бирник, а да зависи само от доброволната проява на набожността на енориашите. Такива бяха големите непосредствени облаги, които господството на Комуната - и само на Комуната - обещаваше на френските селяни. Затова излишно е да се спираме тук по-подробно на тези сложни и действително жизнени въпроси, които единствено Комуната можеше и същевременно беше принудена да разреши в полза на селянина - ипотечния дълг, който като кошмар тегнеше върху парцела на селянина, за prolétariat foncier, който от ден на ден нарастваше, за експроприацията на самите селяни, която се извършваше все по-бързо поради развитието на модерното селско стопанство и конкуренцията на капиталистическото земеделие.
Френският селянин избра Луи Бонапарт за председател на републиката, но партията на реда създаде Втората империя. През 1849 и 1850 г. френският селянин започна да показва какво в действителност му е нужно, като противопоставяше навсякъде своя кмет на правителствения префект, своя учител - на правителствения поп и самия себе си - на правителствения жандарм. Всички закони, издадени от партията на реда през януари и февруари 1850 г.[234], бяха насочени по собственото ѝ признание срещу селяните. Селянинът беше бонапартист, защото в неговите очи великата революция с всички нейни облаги за него се олицетворяваше в Наполеон. Тази самоизмама, която през време на Втората империя бързо се разсейваше, този предразсъдък на миналото (по самата си същност враждебен на „камарата от провинциални юнкери“) - как можеше да устои срещу апела на Комуната към жизнените интереси и насъщните нужди на селяните?
„Камарата от провинциални юнкери“ отлично разбираше, а от това всъщност тя най-вече се страхуваше - че след три месеца свободен контакт между комунарския Париж и провинциите ще избухне общо въстание на селяните. Затова те така страхливо бързаха да обкръжат Париж с полицейска блокада, за да попречат на разпространението на заразата.
Така че, щом като Комуната беше истинската представителка на всички здрави елементи от френското общество, а следователно и истинско национално правителство - тя същевременно като работническо правителство, като смел поборник за освобождението на труда - беше интернационална в пълния смисъл на думата. Пред очите на пруската армия, която беше присъединила към Германия две френски провинции, Комуната присъедини към Франция работниците от целия свят.
Втората империя беше тържество на космополитическото шарлатанство; мошениците от всички страни се втурнаха на нейния призив, за да вземат участие в нейните оргии и в ограбването на френския народ. Дори и в момента влашкият нехранимайко Ганеску е дясната ръка на Тиер, а руският шпионин Марковски - неговата лява ръка. Комуната предостави на всички чужденци честта да умрат за едно безсмъртно дело. Буржоазията успя - в промеждутъка между външната война, изгубена поради нейното предателство, и гражданската война, разпалена от нейното съзаклятие с чуждия завоевател - да прояви своя патриотизъм, като организира полицейски гонения срещу германците във Франция. Комуната направи един германски работник*21 свой министър на труда. И Тиер, и буржоазията, и Втората империя непрестанно мамеха поляците с гръмки декларации за своето съчувствие, а в действителност ги предаваха на Русия и вършеха нейната мръсна работа. Комуната почете героичните синове на Полша*22, като ги постави начело на защитниците на Париж. И за да изтъкне по-силно новата историческа ера, която тя съзнателно откриваше, Комуната пред очите както на победителите прусаци, така и на предвожданата от бонапартистки генерали бонапартистка армия събори колосалния символ на военната слава - Вандомската колона.[235]
Великото социално мероприятие на Комуната беше собственото ѝ съществуване, нейната работа. Отделни нейни мероприятия можеха само да набележат насоката, в която се развива управлението на народа чрез самия народ. Тук спадат: премахването на нощния труд на хлебарските работници; забраната под страх от наказание на обичайната за работодателите практика да намаляват работната заплата, като под най-различни предлози налагат на работниците парични глоби - практика, при която работодателят е едновременно законодател, съдия и изпълнител, а отгоре на това прибира и парите. Друго мероприятие от този род беше предаването в ръцете на работническите сдружения на всички затворени работилници и фабрики, при условие да се заплати обезщетение, независимо от това, дали въпросният капиталист е избягал или пък е предпочел да прекрати работата.
Финансовите мероприятия на Комуната, отличаващи се със своята пресметливост и умереност, можеха да бъдат само такива мерки, които бяха съвместими с положението на обсаден град. При покровителството на Осман*23 големите банкерски компании и строителите предприемачи толкова бяха окрали Париж, че Комуната имаше несравнено много по-голямо право да конфискува тяхното имущество, отколкото Луи Бонапарт - имуществото на Орлеаните, Хохенцолерните и английските олигарси, по-голямата част от богатствата на които се състои от заграбени църковни имущества, естествено, бяха крайно възмутени от Комуната, която получи само 8000 франка от конфискуването на църковните имущества.
Версайското правителство, щом като доби малко кураж и сила, започна да прилага най-насилнически мерки срещу Комуната; то потискаше в цяла Франция свободното изказване на мнение и забрани дори събранията на делегати от големите градове; създаде шпионска мрежа във Версай и останала Франция, и то в много по-големи размери, отколкото при Втората империя; неговите жандарми-инквизитори изгаряха всички вестници, излизащи в Париж, и отваряха всички писма от Париж и за Париж; и най-плахите опити да се каже в Националното събрание една дума в защита на Париж биваха заглушавани с яростен вой, нечуван дори и в „chambre introuvable“ от 1816 г. Версайците не само водеха отвън кръвожадна война срещу Париж, но и вътре в града се опитваха да действат с подкупи и заговори. При такива условия можеше ли Комуната, без да измени позорно на своята мисия, да спазва както в най-мирни времена условните форми на либерализма? Ако по характера си правителството на Комуната беше такова, каквото беше правителството на г-н Тиер, нямаше да има основание да се забраняват вестниците на партията на реда в Париж и вестниците на Комуната - във Версай.
Естествено „камарата от провинциални юнкери“ беснееше, че тъкмо когато тя обяви възвръщането в лоното на църквата като единствено средство за спасението на Франция, безверната Комуна разкри своеобразните тайни на женския манастир Пикпюс и на църквата Сен-Лоран.[236] Остра сатира срещу Тиер беше фактът, че докато той обсипваше с кръстове на Почетния легион бонапартистките генерали за тяхното изкуство да губят сражения, да подписват капитулации и да свиват цигари във Вилхелмсхьое[237] - Комуната уволняваше и арестуваше своите генерали, щом бъдеха заподозрени в небрежно изпълнение на службата си. Нима изхвърлянето и арестуването на един от членовете*24 на Комуната, който се беше промъкнал в нея под фалшиво име след шестдневен арест в Лион за обикновено банкрутство, не беше плесница за фалшификатора на документи Жул Фавър, който, тогава все още външен министър на Франция, я продаваше на Бисмарк и диктуваше заповеди до онова образцово белгийско правителство? Но Комуната не претендираше за непогрешимост, както правеха всички стари правителства без изключение. Тя публикуваше отчети за заседанията си, даваше гласност на всичките си действия, посвещаваше публиката във всички свои несъвършенства.
Във всяка революция наред с нейните истински представители се издигат и хора от друг сорт. Едни са оцелели участници в други революции, с които са се сраснали; те не разбират смисъла на сегашното движение, но още имат голямо влияние върху народа вследствие на своята общоизвестна честност и смелост или пък просто по традиция. Други са обикновени кресльовци, които години наред повтарят своите стереотипни декламации против съществуващото правителство и са си спечелили поради това репутацията на революционери от най-чиста проба. Такива хора се появиха след 18 март и в някои случаи дори играха видна роля.
Доколкото беше по силите им, те спъваха истинското движение на работническата класа, както преди хора от този сорт са спъвали пълното развитие на всички предишни революции. Те са неизбежно зло; след време от тях се отървават, но тъкмо това време Комуната нямаше.
Комуната наистина изумително преобрази Париж! Развратният Париж на Втората империя изчезна безследно! Столицата на Франция не беше вече оборище на британски лендлордове, на ирландски абсентеисти[238], на бивши американски робовладелци и парвенюта, на бивши руски крепостници и влашки чокои. Вече нямаше никакви трупове в моргата, нямаше нощни грабежи и почти никакви кражби; за пръв път от февруарските дни през 1848 г. улиците на Париж станаха безопасни, и то без каквато и да е полиция.
„Ние“ - казваше един член на Комуната - „сега вече не чуваме нито за убийства, нито за кражби, нито за нападения върху отделни лица; сякаш полицията завлече със себе си във Версай всички свои консервативни приятели“.
Кокотките последваха своите покровители - побягналите стълбове на семейството, на религията и преди всичко на собствеността. Вместо тях на преден план отново излязоха истинските парижанки - героични, благородни и самоотвержени като жените от класическата древност. Работейки, мислейки, борейки се, проливайки кръвта си, но сияейки с вдъхновеното съзнание за своята историческа инициатива, Париж почти забравяше людоедите пред своите стени, отдал се с ентусиазъм на изграждането на новото общество!
И лице срещу лице с този нов свят в Париж стоеше старият свят във Версай - това сборище на вампири от всички отживели времето си режими: легитимисти и орлеанисти, жадни да ръфат трупа на нацията, с опашка от допотопни републиканци, които с присъствието си в Националното събрание поддържаха бунта на робовладелците; те се надяваха, че ще опазят парламентарната република вследствие суетността на стария шут, който я възглавяваше; те пародираха 1789 г., като свикваха своите призрачни събрания в Жо-де-Пом*25. Събранието, представител на всичко отживяло във Франция, продължаваше да живее призрачния си живот изключително с помощта на сабите на генералите на Луи Бонапарт. Париж - цял истина, Версай - цял лъжа, и глашатай на тази лъжа беше Тиер.
Тиер се обърнал към една депутация от кметовете на департамента Сена и Оаза с думите:
„Вие можете да разчитате на моята дума - аз никога не съм я нарушавал.“
На събранието той казваше, че то било „най-либералното и най-свободно избраното събрание, което Франция е имала някога“; на своето пъстро войнство той казваше, че било „чудото на света и най-добрата армия, която Франция някога е имала“; на провинциите - че бомбардирането на Париж по негова заповед било измислица:
„Ако имаше няколко оръдейни изстрела, те не бяха дадени от версайската армия, а от няколко въстаника, които искаха да покажат, че се сражават, макар че всъщност не смееха и носа си да покажат.“
По-късно той заявил на провинциите:
„Версайската артилерия не бомбардира Париж, тя само го обстрелва“.
На парижкия архиепископ казал, че приписваните на версайските войски разстрели и репресалии(!) били чиста лъжа. Той заяви на Париж, че възнамерявал само „да го освободи от отвратителните тирани, които го потискат“, и че Париж на Комуната бил всъщност „само шепа престъпници“.
Тиеровият Париж не беше истинският Париж на „подлата сган“, а някакъв призрачен Париж, Париж на francs-fileurs[239], Париж на постоянните булевардни посетители от двата пола, богатият, капиталистическият, позлатеният, лентяйстващият Париж; онзи Париж, който със своите лакеи и мошеници, със своята литературна бохема и със своите кокотки сега изпълваше Версай, Сен-Дени, Рюей и Сен-Жермен, за който гражданската война беше само приятно интермецо, който наблюдаваше борбата през далекоглед, броеше оръдейните изстрели и се кълнеше в своята собствена чест и в честта на своите проститутки, че пиесата била тук несравнено по-добре поставена, отколкото когато и да било по-рано в театъра на Порт-Сен-Мартен. Убитите бяха действително мъртви, виковете на ранените не бяха само привидни; и освен това разиграващата се пред тях драма беше световноисторическа драма.
Такъв е Париж на г-н Тиер, също както емиграцията в Кобленц беше Франция на г-н дьо Калон.[240]
БЕЛЕЖКИ
*13 - „Да живее Комуната!“ Ред.
*14 В немското издание от 1871 г. краят на тази фраза е малко изменен; „държавната власт все повече добиваше характер на обществена власт за потискане на труда, характер на машина за класово господство“. Ред.
*15 В немските издания от 1871 и 1891 г. думата „постоянната“ е изпусната. Ред.
*16 В немските издания от 1871 и 1891 г. думите „правителство на работническата класа“ са дадени курсив. Ред.
*17 - с декрет на народа. Ред.
*18 В немските издания от 1871 н 1891 г. следват думите: „на имотните класи“. Ред.
*19 В немските издания по-нататък следва: „(професор Хъксли)“. Ред.
*20 бохемата, шайката. Ред.
*21 Лео Франкел. Ред.
*22 Я. Домбровски и В. Врублевски. Ред.
*23 Барон Осмая (Haussmann) при Втората империя бил префект на департамента Сена, т. е. на град Париж. Извършил редица работи по прокарването на нови улици и пр. с цел да се улесни борбата с работническите въстания. (Бележки към руското издание от 1905 г., излязло под редакцията на В. И. Ленин). Ред.
*24 - Бланше. Ред.
*25 Зала за игра на топка, където през 1789 г. Националното събрание взело своето знаменито решение. (Бележка на Енгелс към немското издание от 1871 г.)
[224] Маркс цитира «Journal Officiel de la République Française», 6p. 80 от 21 март 1871 г.
[225] Инвеститура - в средните векове акт на предаване на земя от сеньора на неговия васал или назначаване на духовно лице на длъжност. За системата на инвеститурата е характерна пълната зависимост на лицата, стоящи на по-ниско стъпало на йерархията, от по-вишестоящите светски и църковни феодали.
[226] Жирондисти - през време на френската буржоазна революция от края на XVIII в. партия на едрата търговско-индустриална буржоазия и на появилата се през годините на революцията земевладелска буржоазия; получила името си от департамента Жиронда, представляван в Законодателното събрание и Конвента от много ръководители на тази партия. Жирондистите били против якобинското правителство и поддържащите го революционни маси под флага на защита на правото на департаментите на автономия и федериране.
[227] «Kladderadatsch» («Кладерадач») - илюстровано сатирично седмично списание, издавано в Берлин от 1848 г.
«Punch» - съкратено название на английското седмично хумористично списание с буржоазно-либерална насока «Punch, or the London Charivaria» («Пънч, или лондонско шаривари») излиза в Лондон от 1841 г. («Пънч» - герой на народната куклена комедия, получил различни имена в различни страни - в Русия «Петрушка», в Италия - «Пулчинела», в Турция - «Карагьоз». «Шаривари» - масов цирков акробатичен номер. Бълг. ред.).
[228] Има се предвид декретът на Парижката комуна от 16 април 1871 г. за разсрочване за три години плащанията по всички дългове и за отменяване на лихвите по тях. Декретът значително облекчавал финансовото положение на дребната буржоазия и бил неизгоден за едрите капиталисти, които били кредитори.
[229] Маркс има предвид отхвърлянето от Учредителното събрание на 22 август 1848 г. на законопроекта за «приятелските споразумения» («concordats à l'amiable»), който предвиждал отсрочване на плащанията за длъжници, доказали, че са фалирали вследствие на предизвикания от революцията застой в работите им. Вследствие на това значителна част от дребната буржоазия се разорила напълно и попаднала във властта на кредиторите измежду едрата буржоазия.
[230] Frères ïgnorantîns («невежестващи братя») - име на религиозен орден, основан в Реймс през 1680 г., членовете на който се задължавали да се посветят на обучаването на децата на бедните; в училищата на ордена учениците получавали главно религиозно възпитание и много малко знания в другите области. С употребата на този израз Маркс намеква за ниското равнище и клерикалния характер на началното образование в буржоазна Франция.
[231] Републикански съюз на департаментите - политическа организация, която се състояла от представители на дребнобуржоазните слоеве, родени в различни области на Франция и живеещи в Париж; застанала под знамето на Комуната, приканвала към борба против версайското правителство и монархическото Национално събрание и към подкрепа на Парижката комуна във всички департаменти.
[232] Очевидно става дума за възванието на Парижката комуна «Към селските трудещи ce» («Aux travailleurs des campagnes»), отпечатано през април - началото на май 1871 г. във вестниците на Комуната и излязло в отделен отпечатък.
[233] Маркс има предвид прокарания от реакционното правителство на Карл X закон от 27 април 1825 г., според който на бившите емигранти трябвало да се плати обезщетение за конфискуваните им по време на френската буржоазна революция имения. По-голямата част от това обезщетение, което възлязло на 1 милиард франка и се плащало във вид на трипроцентна държавна рента, отишла в ръцете на висшата придворна аристокрация, на едрите френски земевладелци.
[234] Имат се предвид указът за разделяне на Франция на военни окръзи и даването най-широки пълномощия на командващите окръзите в техния район; даването право на президента на републиката да назначава и уволнява кметовете; законът за селските учители, който ги поставил под контрола на префектите; законът за народното образование, който засилвал влиянието на духовенството върху ръководенето на образованието. Характеристика на тези закони е направена в произведението на К. Маркс «Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.» (виж настоящото издание, т. 7, стр.88-89).
[235] Вандомската колона била издигната през 1806-1810 г. на Вандомския площад в Париж в чест на победите на Наполеонова Франция. На 16 май 1871 г. по решение на Парижката комуна Вандомската колона била съборена.
[236] Във вестник «Mot d'Ordre» («Парола») от 5 май 1871 г. били публикувани факти, които свидетелствали за престъпленията, извършващи се в манастирите. В манастира Пикпюс в Сентантоанското предградие при обиски били открити случаи на многогодишно затваряне на монахини в килии, намерени били и уреди за инквизиции; в църквата «Свети Лаврентий» били открити тайни гробища, което доказвало, че са били извършени убийства. На тези факти била дадена гласност и в издадената от Комуната с цел за антирелигиозна пропаганда брошура «Les Crimes des congrégations religieuses» («Престъпленията на църковниците»).
[237] Вилхелмсхьое (близо до Касел) - замък на пруските крале, където от 5 септември 1870 г. до 19 март 1871 г. се намирал бившият император Наполеон III, пленен от прусаците.
[238] Абсентеисти (от думата «absent» - «отсъстващ») - едри земевладелци, които обикновено не живеели в своите имения; в дадения случай става дума за лендлордовете, които живеели в Англия от доходите от ирландските си имения, управлявани от поземлени агенти или давани под аренда на спекуланти посредници, които пък от своя страна ги давали при заробващи условия в субаренда на дребни арендатори.
[239] Francs-fileurs (буквално «свободни бегълци») - иронично название, дадено на парижките буржоа, които избягали от града през време на неговата обсада. Ироничен характер придавало на това название фонетичната му близост с думата francs-tireurs (свободни стрелци) - название на френските партизани, които участвали активно в боевете против прусаците.
[240] Кобленц - град в Германия, по време на френската буржоазна революция от края на XVIII в. център на дворянско-монархическата емиграция и на подготовката на интервенция против революционна Франция; в Кобленц се намирало поддържаното от феодално-абсолютистките държави емигрантско правителство начело с отявления реакционер - бившия министър на Людовик XVI дьо Калон.