Към съдържанието на „Гражданската война във Франция“

ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА ВЪВ ФРАНЦИЯ

ВТОРО ВЪЗВАНИЕ,[145]
9 СЕПТЕМВРИ 1870

[Пруската окупация на Франция]


ДО ЧЛЕНОВЕТЕ НА МЕЖДУНАРОДНАТА РАБОТНИЧЕСКА АСОЦИАЦИЯ
В ЕВРОПА И СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ

В нашето първо възвание от 23 юли ние казахме:

„В Париж вече удари погребалната камбана на Втората империя. Тя ще свърши така, както започна: с пародия. Но да не забравяме, че именно правителствата и господстващите класи на Европа дадоха възможност на Луи Бонапарт в продължение на осемнадесет години да играе жестокия фарс на реставрация на империята“.*1

Така че още преди да бяха започнали военните действия, ние гледахме на бонапартисткия сапунен мехур като на принадлежност към миналото.

Ние не сме се лъгали относно жизнеспособността на Втората империя. Ние излязохме прави и в нашето опасение, че за Германия „войната ще изгуби своя строго отбранителен характер и ще се изроди във война срещу френския народ“*2. Отбранителната война завърши фактически с предаването на Луи Бонапарт, с капитулацията при Седан и с провъзгласяването на републиката в Париж. Но още дълго преди тези събития, още в същия момент, когато пролича цялата гнилост на бонапартисткото оръжие, пруската военна камарила реши да превърне войната в завоевателна. Наистина собствената декларация на крал Вилхелм е началото на войната стоеше като неприятна пречка на нейния път. В своето тронно слово пред Северногерманския райхстаг той тържествено беше заявил, че води война само

срещу френския император, а не срещу френския народ. На 11 август той беше издал манифест до френската нация, в който казваше*3:

„Император Наполеон нападна по суша и по море германската нация, която е желала и все още желае да живее в мир с френския народ; за да отблъсна това нападение, аз поех командването на германската армия и ходът на военните събития ме принуди да прекрача границите на Франция.“

Тъй като му беше недостатъчно да потвърди „чисто отбранителния характер“ на войната с изявлението, че е поел главното командване на германската армия само „за да отблъсне нападението“, Вилхелм прибавяше, че само „ходът на военните събития“ го принудил да прекрачи границите на Франция. Естествено, една отбранителна война не изключва нападателни операции, продиктувани от „хода на военните събития“.

И тъй, този благочестив крал беше поел пред Франция и пред света задължението да води строго отбранителна война. Как да бъде освободен от това тържествено обещание? Режисьорите на тази комедия трябваше да представят работата така, сякаш той против волята си отстъпил пред непреодолимата повеля на германския народ. Те веднага дадоха сигнал на германската либерална буржоазия с нейните професори, капиталисти, градски съветници и журналисти. Тази буржоазия, която в своите борби за гражданска свобода от 1846 до 1870 г. беше проявила небивала нерешителност, неспособност и страхливост, беше, естествено, крайно възхитена, че може да излезе на европейската сцена като ревящ лъв на германския патриотизъм. Тя си сложи маската на гражданска независимост, за да даде вид, че налага на пруското правителство - какво? - тайните планове на същото това правителство. Тя се разкая за своята дългогодишна и почти религиозна вяра в непогрешимостта на Луи Бонапарт, като гръмко поиска разпокъсването на Френската република. Нека чуем за миг благовидните доводи на тези големи патриоти.

Те не смеят да твърдят, че населението на Елзас и Лотарингия копнее за германска прегръдка. Тъкмо обратното. За да бъде наказан патриотизмът му към Франция, Страсбург - град, над който господства самостоятелна цитадела - в продължение на 6 дни беше безцелно и варварски бомбардиран с „германски“ експлозивни снаряди; той беше подпален и голям брой беззащитни жители бяха убити. Да, разбира се - нали територията на тези провинции преди много време е принадлежала на отдавна починалата Германска империя! Затова изглежда, че тази територия и хората, които я населяват, трябва да бъдат конфискувани като негубеща давност германска собственост. Ако един ден старата карта на Европа трябва да бъде преработена според историческото право - в никой случай не бива да забравяме, че Бранденбургският курфюрст заради своите пруски владения на времето си е бил васал на Полската република.[146]

Но хитрите патриоти искат Елзас и немска Лотарингия като „материална гаранция“ срещу френски нападения. Тъй като този гнусен предлог е объркал много безкритични хора, ние се чувстваме задължени да се опрем на него по-подробно.

Няма съмнение, че общата конфигурация на Елзас и на отсрещния рейнски бряг, както и наличността на една голяма крепост като Страсбург, приблизително на половината път между Базел и Гермерхсхайм, твърде много благоприятства за едно френско нахлуване в Южна Германия, а в същото време създава особени затруднения за едно нахлуване от Южна Германия във Франция. Няма съмнение по-нататък, че анексирането на Елзас и немска Лотарингия би дало на Южна Германия далеч по-сигурна граница; тогава тя би овладяла Вогезите по цялото им протежение и крепостите, които прикриват техните северни проходи. Ако бъде анексиран и Мец, Франция сега положително ще бъде лишена от две главни операционни бази срещу Германия, но това не би ѝ попречило да създаде нова при Нанси или Вердюн. Германия притежава Кобленц, Майнц, Гермерхсхайм, Ращат и Улм - все операционни бази срещу Франция - и тя много добре се възползва от тях в тази война; с какво, макар и привидно, основание тя би могла да завижда на французите за Мец и Страсбург, двете единствени значителни крепости, които те притежават в онази област? При това Страсбург застрашава Южна Германия само докато тя е отделена от Северна Германия. От 1792 до 1795 г. Южна Германия никога не е била нападана от тази страна, защото Прусия взе участие във войната срещу френската революция; но щом Прусия сключи в 1795 г. сепаративен мир[147] и предостави Юга сам на себе си, започнаха нападенията срещу Южна Германия, за база на които служеше Страсбург, и продължиха до 1809 г. Всъщност една обединена Германия може винаги да обезвреди Страсбург и всяка френска армия в Елзас, ако концентрира всичките си войски между Саарлуи и Ландау, както стана в тази война, и ги насочи напред или приеме едно сражение по пътя от Майнц за Мец. Докато главната маса на германските войски стои там, всяка френска армия, напредваща от Страсбург към Южна Германия, ще бъде обходена и нейните комуникации - застрашени. Ако сегашната военна кампания показа нещо, то е колко лесно Франция може да бъде нападната от Германия.

Но честно казано, не е ли изобщо глупост и анахронизъм военни съображения да се издигат в принцип, според който да се определят националните граници? Ако трябва да следваме това правило, Австрия все още би имала право да претендира за Венеция и за линията на Минчо, а Франция - за линията на Нейн за защита на Париж, който сигурно е повече изложен на нападение от североизток, отколкото Берлин от югозапад. Ако границите трябва да се определят от военни интереси, претенциите няма да имат край, защото всяка военна линия по необходимост има недостатъци и може да бъде подобрена с анексиране на нова област; и освен това те никога не могат да бъдат окончателно и справедливо определени, защото винаги се налагат на победения от победителя и следователно вече крият в себе си зародиша на нова война.

Това е поуката от цялата история. С нациите е както с отделните хора. За да им се отнеме възможността за нападение, те трябва да бъдат лишени от всички средства за отбрана. Те трябва не само да бъдат хванати за гърлото, но и удушени. Ако някога завоевател е вземал „материални гаранции“, за да сломи силите на една нация - това беше Наполеон I с неговия Тилзитски договор и с начина, по който той го приложи спрямо Прусия и останалата Германия. И въпреки това няколко години по-късно неговата гигантска мощ се пречупи като гнила тръстика пред германския народ. Какво са „материалните гаранции“, които Прусия в своите най-необуздани мечти може или смее да наложи на Франция, в сравнение с гаранциите, които Наполеон I изтръгна от самата нея? Този път изходът няма да бъде по-малко гибелен. Историята ще отмери своето възмездие не по откъснатите от Франция квадратни мили територия, а по величината на престъплението, което се състои в това, че през втората половина на XIX в. отново е извикана на живот политиката на завоевания.

Защитниците на тевтонския патриотизъм казват: Но вие не трябва да смесвате германците с французите. Ние искаме не слава, а сигурност. Германците са по същество миролюбив народ. Под тяхната разумна закрила дори завоеванието се превръща от причина за бъдеща война в залог за вечен мир. Естествено, не Германия нахлу през 1792 г. във Франция с възвишената цел да смаже с щикове революцията в XVIII век! Не беше ли Германия, която опетни ръцете си с поробването на Италия, с потъпкването на Унгария и с разпокъсването на Полша? Сегашната ѝ военна система, която разделя цялото здраво мъжко население на две части - постоянна армия на служба и друга постоянна армия в запас - и двете еднакво задължени безпрекословно да се подчиняват на управляващите по божия милост, - такава военна система е, естествено, „материална гаранция“ за световния мир и освен това върховната цел на цивилизацията! В Германия, както и навсякъде, лакеите на съществуващата власт тровят общественото мнение с тамян и с лъжливо самохвалство.

Тези германски патриоти изглеждат възмутени при вида на френските укрепления Мец и Страсбург - но не виждат нищо нередно в огромната система руски укрепления при Варшава, Модлин и Ивангород. Докато изтръпват пред ужасите на бонапартистките нападения, те затварят очи пред позора на царската опека.

Както през 1865 г. Луи Бонапарт и Бисмарк размениха обещания, така през 1870 г. същото сториха Горчаков и Бисмарк.[148] Както Луи Наполеон си въобразяваше, че войната от 1866 г. ще го направи върховен арбитър на Германия чрез взаимното изтощаване на Австрия и Прусия - така Александър си въобразяваше, че войната от 1870 г. ще го направи върховен арбитър на Западна Европа чрез взаимното изтощаване на Германия и Франция. Както Втората империя смяташе Северногерманския съюз за несъвместим с нейното съществуване - така самодържавна Русия трябва да се смята застрашена от една германска империя под водачеството на Прусия. Такъв е законът на старата политическа система. В нейните рамки печалбата на единия е загуба за другия. Преобладаващото влияние на царя върху Европа се корени в неговото традиционно върховенство над Германия. В момента, когато вулканични социални сили заплашват да разтърсят самите основи на самодържавието в самата Русия - може ли царят да допусне никакво отслабване на своя престиж вън от страната? Московските вестници заговориха вече със същия език, който бонапартистките вестници държаха след войната от 1866 г. Нима тевтонските патриоти наистина смятат, че ако тласнат Франция в обятията на Русия, ще осигурят свобода и мир*4 за Германия? Ако военното щастие, опиянението от успеха и династични интриги увлекат Германия в заграбване на френски области - за нея остават открити само два пътя. Тя или ще трябва да стане явно оръдие на руската завоевателна политика*5, каквото и да последва от това, или след кратка почивка ще трябва да се подготвя за нова „отбранителна“ война, но не за някаква от онези новоизобретени „локализирани“ войни, а за расова война срещу обединените славянска и романска раси*6.

Германската работническа класа, която не беше в състояние да осуети войната, енергично я подкрепи като война за независимостта на Германия и за освобождението на Франция и Европа от гнетящия кошмар на Втората империя. Германските индустриални работници заедно със земеделските работници образуваха ядрото на героичните войски, а при това бяха оставили в къщи своите полугладни семейства. Оредели от сраженията на чужда земя, те ще оредеят още веднъж от мизерията в родината*7. Сега и те от своя страна искат „гаранции“ - гаранции, че техните грамадни жертви не са били дадени напразно, че те са извоювали свободата, че победите, които те спечелиха над армиите на Бонапарт, няма да бъдат превърнати в поражение за германския народ както през 1815 г.[149] И като първа от тези гаранции те искат „почетен мир за Франция“ и „признаването на Френската република“.

Централният комитет на германската Социалдемократическа работническа партия публикува на 5 септември манифест, в който енергично настояваше за тези гаранции.

„Ние протестираме срещу анексията на Елзас и Лотарингия. И ние съзнаваме, че говорим от името на германската работническа класа. В общ интерес на Франция и Германия, в интерес на мира и свободата, в интерес на западната цивилизация, срещу ориенталската варварщина германските работници няма да понесат спокойно анексията на Елзас и Лотарингия... Редом с нашите другари, работниците от всички страни, ние вярно ще отстояваме общото интернационално дело на пролетариата!“[150]

За нещастие не можем да разчитаме на техния непосредствен успех. Ако френските работници не можаха да спрат агресора в мирно време, повече шансове ли имат германските работници да задържат победителя сред звъна на оръжията? Манифестът на германските работници иска Луи Бонапарт да бъде предаден на Френската република като обикновен престъпник. Техните властници полагат всички усилия да го настанят отново в Тюйлери като най-подходящия човек за разоряването на Франция. Както и да е, историята ще покаже, че германските работници не са направени от такъв мек материал, както германската буржоазия. Те ще изпълнят своя дълг.

Заедно с тях ние поздравяваме установяването на републиката във Франция, но същевременно ни тревожат известни опасения, които - нека се надяваме - ще се окажат неоснователни. Тази република не събори трона, а само зае опразненото от него*8 място. Тя бе провъзгласена не като социално завоевание, а като национална отбранителна мярка. Тя е в ръцете на временно правителство, съставено отчасти от общоизвестни орлеанисти, отчасти от буржоазни републиканци, а между последните има някои, на които юнското въстание от 1848 г.[151] е оставило незаличимо клеймо. Разделението на труда между членовете на това правителство не обещава нищо добро. Орлеанистите завладяха най-силните позиции - армията и полицията, - докато за мнимите републиканци са отредени дърдорковските постове. Някои от първите стъпки на това правителство твърде ясно показват, че то е наследило от империята не само куп развалини, но и нейния страх от работническата класа. Ако сега от името на републиката то без мярка обещава невъзможни неща - не се ли върши това, за да се вдигне шум в полза на „възможно“ правителство? Дали буржоата, които с удоволствие биха станали гробокопачи на републиката, не виждат в нея само преход към реставрация на орлеанистите?

По такъв начин френската работническа класа се намира в крайно тежко положение. Всеки опит да бъде свалено новото правителство, когато неприятелят вече почти хлопа на вратите на Париж, би бил отчаяно безумие. Френските работници трябва да изпълнят своя граждански дълг*9, но не трябва да се оставят да бъдат овладени от националните традиции на 1792 г., както френските селяни се оставиха да бъдат измамени от националните традиции на първата империя. Те не трябва да повтарят миналото, а да изградят бъдещето. Нека те спокойно и решително използват средствата, които им дава републиканската свобода, за да организират здраво собствената си класа. Това ще им даде нови, херкулесовски сили за възраждането на Франция и за нашата обща задача - освобождението на пролетариата. От тяхната сила и мъдрост зависи съдбата на републиката.

Английските работници направиха вече стъпки чрез здрав натиск отвън да сломят нежеланието на своето правителство да признае Френската република[152]. Със сегашното си колебание английското правителство навярно иска да заглади антиякобинската война от 1792 г., както и непристойната привързаност, с която то призна навремето държавния преврат.[153] Освен това английските работници искат от своето правителство да се противопостави с всички сили на разпокъсването на Франция, за което безсрамно крещи част от английския печат*10. Това е същият онзи печат, който цели двадесет години боготвореше Луи Бонапарт като провидението на Европа и който френетично аплодираше бунта на американските робовладелци. Днес, както и тогава, той ратува в интерес на поробителите.

Нека секциите на Международната работническа асоциация във всички страни призоват работническата класа към действие. Ако работниците забравят своя дълг, ако те останат пасивни - сегашната страхотна война ще стане предвестник на още по- страхотни международни войни и във всяка страна ще доведе до нови поражения на работниците от рицарите на меча, на земевладението и капитала.

Vive la Republique!*11


БЕЛЕЖКИ

*1 Виж настоящия том, стр. 5. Ред.

*2 Виж настоящия том, стр. 6. Ред.

*3 В немския превод, направен от К. Маркс и отпечатан в отделно издание през 1870 г., тази фраза и следващият цитат от Манифеста са изпуснати, а следващият текст до думите „Те веднага дадоха сигнал...“ е даден съкратено. Ред.

*4 В немското издание от 1870 г, преди думите „свобода и мир“ е добавена думата „независимост“. Ред.

*5 В немското издание от 1870 г. тук са добавени думите: „което отговаря на традициите на Хохенцолерните“. Ред.

*6 В немското издание от 1870 г. тук е добавена фразата: „Такава е мирната перспектива, която „гарантират“ на Германия безмозъчните буржоазни патриоти“. Ред.

*7 В немското издание от 1870 г. е добавено: „А патриотичните кресльовци ще им казват за утешение, че капиталът няма отечество и че работната заплата се регулира от антипатриотичния интернационален закон за търсенето и предлагането. Не е ли поради това крайно време германската работническа класа да си каже думата и да не позволява повече на буржоазията да говори от нейно име“. Ред.

*8 В немското издание от 1870 г. е добавено: „от германските щикове“. Ред.

*9 В немското издание от 1870 г. след думата „дълг“ са добавени думите: „и те го изпълняват“. Ред.

*10 В немското издание от 1870 г. краят на тази фраза е даден в следния вид: „За което една част от английския печат настоява с не по-малък шум от германските патриоти“. Ред.

*11 - Да живее републиката! Ред.

[145] Второ възвание на Генералния съвет на Международната работническа асоциация за Френско-пруската война (Second Address of the General Council of the International Working-Men's Association on the War) Маркс написал между 6 и 9 септември 1870 г.

На 6 септември 1870 г. Генералният съвет на Интернационала, след като разгледал новото положение, създало се във връзка с падането на Втората империя и започването на нов етап на войната, решил да издаде второ възвание за Френско-пруската война и за тази цел избрал комисия в състав Маркс, Юнг, Милнър и Серайе.

При работата си над възванието Маркс използвал изпратените му от Енгелс материали, в които се разобличавали опитите да се оправдае с военно- стратегически съображения стремежът на пруските военни, юнкерите и буржоазията да бъдат анексирани френски територии. Написаното от Маркс възвание било прието единодушно на специално свиканото заседание на Генералния съвет на 9 септември 1870 г. и разпратено до всички лондонски буржоазни вестници, които го отминали с мълчание, с изключение на «Pall Mall Gazette», поместил на 16 септември 1870 г. извадка от него. На 11-13 септември възванието излязло в отделен отпечатък на английски език в 1000 екземпляра; в края на септември излязло ново издание, в което първото и второто възвание били отпечатани заедно. В това издание са поправени грешките, допуснати в първото издание, и са направени някои редакционни поправки.

Преводът на второто възвание на немски език бил направен от Маркс, който при превеждането на текста го допълнил с няколко фрази, предназначени за немските работници, и изпуснал отделни пасажи. В този превод второто възвание било публикувано във вестник Volksstaat, бр. 76 от 21 септември 1870 г. и в списание; «Vorbote», кн. 10-11, октомври-ноември 1870 г., а също било издадено в Женева в отделен отпечатък. В 1891 г. Енгелс публикувал второто възвание в немското издание на «Гражданската война във Франция»; за това издание преводът на възванието бил направен от Луиза Кауцка под контрола на Енгелс.

На френски език второто възвание било отпечатано във вестник «Internationale» (брой 93 от 23 октомври 1870 г.) и непълно (публикацията не била завършена) в «Egalité» (бр. 35, от 4 октомври 1870 г.).

На руски език второто възвание излиза за пръв път през 1905 г. в изданието на «Гражданската война във Франция», превод от немското издание от 1891 г. под редакцията на В. И. Ленин.

[146] В 1618 г. Бранденбургското курфюрство се обединило с Пруското херцогство Източна Прусия, образувано в началото на XVII в. от владенията на Тевтонския орден и намиращо се в ленна зависимост от Реч Посполита. Бранденбургският курфюрст като пруски херцог останал васал на Полша до 1657 г., като се възползвал от затрудненията на последната във войната с Швеция, успял да получи признание на суверенните си права върху пруските владения.

[147] Има се предвид Базелският мирен договор, който Прусия сключила сепаративно с Френската република на 5 април 1795 г. и който сложил начало на разпадането на първата антифренска коалиция на европейските държави.

[148] През октомври 1865 г. при срещата им в Биариц Бисмарк получил от Наполеон III фактическото съгласие на Франция за съюз на Прусия с Италия и за война на Прусия против Австрия; давайки това съгласие, Наполеон III очаквал да извлече полза чрез намесата си в конфликта в случай на поражение на Прусия.

В началото на Френско-пруската война от 1870-1871 г. министърът на външните работи на царското правителство Горчаков в преговорите, които водел с Бисмарк в Берлин, заявил, че Русия ще поддържа благосклонен неутралитет във войната и ще упражни дипломатически натиск върху Австрия; пруското правителство от своя страна се задължавало да не пречи на царска Русия в политиката ѝ по източния въпрос.

[149] Маркс има предвид тържествуването на феодалната реакция в Германия след падането на Наполеоновото господство.

От резултатите на освободителната война против господството на Наполеон I, в която заедно с народите на редица европейски страни взели участие и широки слоеве от немския народ, се възползвали владетелите на европейските феодално-абсолютични държави, опиращи се на реакционното дворянство. Разпоредител със съдбините на европейските държави станало контрареволюционното обединение на монарсите - Свещеният съюз, ядро на който били Австрия, Прусия и царска Русия. Със създаването на Германския съюз (виж за него бележка 29) в Германия се запазила феодалната разпокъсаност, в германските държави се укрепил феодално-абсолютичният строй, запазили се всички привилегии на дворянството, засилила се полукрепостническата експлоатация на селяните.

[150] «Manifest des Ausschusses der social-demokratischen Arbeiterpartei. An alle deutschen Arbeiter!» («Манифест на Комитета на Социалдемократическата работническа партия. Към всички немски работници!»). Манифестът излязъл като отделен отпечатък на 5 септември 1870 г. и бил поместен във вестник «Volksstaat», бр. 73 от 11 септември 1870 г. (За манифеста виж още бележка 142).

[151] Става дума за героичното въстание на парижките работници на 23-26 юни 1848 г.

[152] Маркс има предвид движението на английските работници под лозунга за борба за признаване на Френската република, установена на 4 септември 1870 г., и за оказване дипломатическа подкрепа на същата. От 5 септември нататък в Лондон, Бирмингам, Нюкасъл и други големи градове стават митинги и демонстрации, в които трудещите се вземат масово участие; в тях активна роля играли трейдюнионите. Участниците в митингите и демонстрациите изразили симпатиите си към френския народ и в резолюциите и петициите си искали от английското правителство да признае незабавно Френската република.

Непосредствено участие в организирането на движението за признаване на републиката във Франция вземал Генералният съвет на Интернационала.

[153] Маркс намеква за активното участие на буржоазно-аристократическа Англия в създаването на коалицията на феодално-абсолютичните държави, които в 1792 г. започнали война против революционна Франция (самата Англия се намесила в тази война в 1793 г.), както и за това, че английската властваща олигархия първа в Европа признала бонапартисткия режим във Франция, установен в резултат на coup d'état (държавния преврат) на Луи Бонапарт на 2 декември 1851 г.